Извърна поглед, опасявайки се нещата да не отидат твърде далеч.
— По-бързо! Давай! — извика Саган на кочияша. — Трите коня се втурнаха напред и шейната изведнъж се замята наляво и надясно, кочияшът крещеше нещо, но преспите от едната страна бяха по-високи, докато не ги обгърна вихър от снежен прах и Сашенка не полетя във въздуха.
Тя падна встрани, в мекия сняг с лицето надолу и за миг остана неподвижна. Саган лежеше до нея, също неподвижен. Дали е жив? Тя седна. Конете продължаваха да влачат обърнатата шейна, кочияшът ги гонеше и дрезгаво ругаеше. Саган не помръдваше, а лицето му беше покрито със сняг.
— Пьотър! — извика Сашенка и запълзя към него. Докосна трапчинката на брадичката му.
Саган седна, смеейки се, и избърса снега от издълженото си лице.
— Изплашихте ме — промълви тя.
— Помислих си, че и двамата сме мъртви — отвърна той и тя също се разсмя.
— Я ни вижте — каза тя, — целите сме в сняг…
— …и сме премръзнали — добави той, оглеждайки се за шейната. — Боя се, че сме сами!
Тя забеляза как се разшириха сините му очи, когато разглеждаше мястото, където се обърна шейната. Сложи шапката на главата му и двамата не спираха да се смеят като деца. Седнали насред снежното поле, далеч от къщата, от скрилата се от погледа им шейна, той сложи глава на рамото й, а когато тя направи същото, челата им се сблъскаха и те се спогледаха.
Без да губи време, той я целуна по устните. Никой още не беше я целувал така. Мислейки за партията, радвайки се на успеха си, давайки си сметка, че Мендел, изглежда, е бил прав — може би Саган наистина я харесваше, — Сашенка му позволи да притисне устните си до нейните. Езикът му се промъкна в устата й, облиза устните, зъбите, езика. Устните й потрепнаха и за миг, само за миг, тя затвори очи и отпусна главата си върху гърдите му, а ръката й направи това, което винаги беше желала: погали светлата му коса. Бяха споделяли най-съкровени неща — говореха за поезия, за неговия брак, за неговото главоболие, за нейното семейство, но не споменаха нито дума за „голямата игра“ на конспираторите. Опасната размяна на информация представляваше кулминацията на един бавен, чувствен танц върху най-тънък лед. Сашенка беше замаяна, обзета от нервна възбуда и от връхлетялата я вълна от сладостни усещания.
— Пристигнахме, господарю! — извика кочияшът, а брадата цялата беше като една ледена висулка. Той беше изправил шейната и с тройката разпенени коне беше направил голям кръг, за да се върне да ги вземе. — Извинявайте за бабуната, но както виждам, сте живи и здрави. И преливате от здраве! — той се изсмя дрезгаво.
Кожата на Саган беше топла и грапава по бузите и брадичката. Сашенка сякаш се опари и се отдръпна.
— Пруу. — Шейната се спря пред тях, скърцайки и пращайки дъжд от ледени снежинки в лицата им.
Саган й помогна да се изправи, отупа снега по нея и й подаде ръка да се качи в шейната. Ръцете и краката й трепереха. Тя избърса устни с ръкава си. Нейната увереност в себе си беше разколебана и това я тревожеше.
След няколко минути стигнаха до къщата. Скованата от дъски врата се отвори и се появи усмихнато червенобузесто селско момиче в овчи кожух. В ръцете си държеше поднос с две чаши гогол-могол[5]. Нажеженото небе простираше над тях своето меко одеяло, а снегът го оцветяваше в тъмновиолетово.
По-късно на гарата Саган и Сашенка се разделиха.
На брадичката й изби обрив. Тя го докосна с върха на пръстите си, спомни си устните на Саган върху своите и потрепери.
29
Ротмистър Саган гледаше как влакът на Сашенка потегля и набира скорост, а парата му се вееше като бялото перо на жандармерийска каска.
Той показа пропуска си на началник-гарата, който едва не се побърка от вълнение, когато Саган се настани в уютната му канцелария. След като се постопли до холандската печка и се почерпи с чашка коняк, Саган седна да пише доклад до началника си, генерал Глобачов.
Саган усети болка в слепоочията — така започваше нетърпимото главоболие. Той бързо натърка венците си с лечебния прах, после смръкна две щипки от същото. Нещата не вървяха добре. Положението в Петроград тревожеше и него, и генерала много повече, отколкото той признаваше в разговорите си със Сашенка. Но и двамата бяха съгласни, че трябва да се разпусне Думата — време е, мислеше си той, казаците да размахат нагайките. Ободряващият кокаин замени безпокойството му с усещане за пълно задоволство, което започна да пулсира в слепоочията му.