Нейната нерешителност, младежките съмнения, нейното своеволие, педантичното й обличане в сиво, ужасните вълнени чорапи и блузи с копчета до брадичката, гъстата й коса, прибрана на болшевишки кок, никакъв намек за грим, нито капка парфюм — всичко това в началото го отегчаваше. Но през последните седмици тя му харесваше все повече и повече и той с нетърпение очакваше да усети миризмата на свежата й кожа и пищната й коса, да види как сивите й очи се впиват в него, как докосва с пръсти горната си устна, когато говори за майка си, да вижда женствените форми на тялото й, които тя презира и усърдно прикрива. Но нищо не беше по-очарователно от желанието й да потисне чувството за хумор и своята жизнерадост, като свиваше вежди, придавайки си вид на строга революционерка. Той се смееше на шегите на Всевишния, защото колкото и да се правеше на недостъпна, Бог беше я дарил с красота — тези винаги леко отворени устни, изпепеляващи сиви очи, пищен бюст, който въпреки желанието й я правеше още по-прекрасна.
И когато той опита устните й, ръцете му се разтрепериха. Нейното нежелание да отвърне на целувката му ясно показа каква остра и всепоглъщаща наслада е изпитала. „Или просто си въобразявам“, се питаше той. Всеки мъж на почти четирийсет би си загубил ума при вида на такава кожа, такива устни и когато чува добре познатия глас, дрезгав от вълнение. Той вдигна ръце и си помисли, че може да предусети аромата на кожата, на шията й…
Но все пак тя беше негов агент. Да служи на царя и Отечеството — това винаги е било на първо място. Водеше се непримирима борба между доброто и злото и Сашенка се намираше от другата страна. Ако му се наложеше… но той се надяваше, че няма да се стигне дотам. „Охранка“ беше друг свят.
Битката му за запазване на Руската империя означаваше тайна война, както казваше колегата му генерал Батюшин: „Слава на онзи, който ще опозори името си и ще завърши възложеното му поръчение в безизвестност, която ще му бъде единствената награда.“ Наплюнчи пръста си, натопи го в праха на доктор Гемп и го втри във венците и ноздрите си. Засмя се тихо на себе си.
Вратата се отвори. Появи се посиняла зурла с рижави бакенбарди, последвани от необятно шкембе в униформа и най-сетне се показа останалата част на началник-гарата.
— Казахте ли нещо, ваше превъзходителство? — попита той. — Мога ли да ви услужа? Една бележка до началството ще е от полза. Ще съм ви много благодарен…
— Защо не?
— Надяваме се да унищожите нашите врагове, германските агенти и чифутите масони! — Началник-гарата потри ръце.
— Разбира се! Кога е следващият влак за Финландската гара? Трябва да подам рапорт.
— След пет минути, ваше превъзходителство. Бог да пази царя!
30
Мерцедесът на великия княз вече беше паркиран сред файтоните пред Радзивиловския дворец на „Фонтанка“, когато делонито на Пантелеймон влезе в двора с вериги на колелата, захапвайки леда. Самуил и Ариадна Цейтлини изчакаха реда си, докато реното на френското посолство докара посланика Палеолог и неговата съпруга.
Измайловските гвардейци в красиви зелени мундири, жандармите със своите кивери и казаците в кожени панталони и бурки, размахвайки дебели камшици, бяха събрани край огньовете по площадите и охраняваха улиците. Миришеше на конска пот и изпражнения; паважът ехтеше от тропота на хиляди подкови, на талиги с гаубици, чуваше се тракането на пушки и конски такъми.
Надолу по мраморните стъпала на двореца се носеха звуци на валс и смях. Семейство Цейтлини се здрависаха с френския посланик и съпругата му и тъкмо споделяха колко спокоен е градът, когато над покривите проехтя топовен гръм. Залаяха кучета, обадиха се сирени и като че ли самият град забоботи откъм Виборг.
— Как сте, скъпи бароне? По-добре ли сте, баронесо? — поинтересува се френският посланик на добър руски.
— Много по-добре, благодаря. Чухте ли това? — попита Ариадна с пламнали очи. — Фойерверки!
— Боя се, че това бяха изстрели, баронесо — отвърна посланикът, безупречен в своя черен костюм, цилиндър и бяла връзка. — Ето пак. Стотици хиляди работници вървят от Виборг и Нарва.
— Премръзнах — потрепери Ариадна.
— Да влезем вътре — покани я французойката и я хвана за ръката.
Съпругата на посланика и Ариадна, и двете в кожени палта до земята, едната с хермелиново, другата — с тюленово, тръгнаха навътре и оставиха палтата си на прислугата. Ариадна приличаше на ангел от фонтан, бледа, в блестяща светлолилава брокатена рокля, украсена с диаманти, с малко деколте и гол гръб. Тя прегърна най-богатата двойка в Литва — княз и княгиня Радзивил.