Нева беше черна, светлини имаше само на мостовете и тук-там лампи осветяваха брега. Докато прекосяваха реката, Сашенка се наведе наляво, за да види любимия си Петроград с очите на Петър Велики — Зимния дворец, Адмиралтейството, двореца на княз Меншиков и някъде в мрака — Медния конник.
Обичам те, Питер, помисли си тя. Царят неотдавна беше сменил името на града на Петроград, защото Санкт Петербург звучало много немски. Но за местните хора той винаги щеше да е Санкт Петербург или само Питер. Питер, аз може да не те видя никога вече! Сбогом, роден град, сбогом папа, сбогом Лала!
Тя си спомни думите на един от героите на Ибсен: „Всичко или нищо!“ Това беше и винаги щеше да бъде нейният девиз.
После се появи и той: мрачният, с тъмночервени тухли затвор „Крести“, извисяващ се, докато сенките му не я погълнаха. За миг високите стени надвиснаха над малката шейна, портата се отвори и после се затвори с щракане зад гърба й.
Не сграда, а истински гроб…
4
Автомобилът „Делоне-Белвил“ се понесе по „Суворовски“ и „Невски проспект“ и спря на „Болшая Морская“ пред семейната къща на Цейтлини с готическа фасада от фински гранит. Хлипайки, Лала отвори входната врата, втурна се по коридора и без малко не се строполи върху трите момичета, които лъскаха каменния под.
— Ей, ботушите ти са мръсни! — извика след нея прислужницата Люда.
Обувките на Лала оставиха кални следи по лъснатия мрамор, но това не й направи никакво впечатление.
— Вкъщи ли е баронът? — попита Лала. Едно от момичетата кимна сърдито. — А баронесата?
Момичето изви очи към горния етаж, а Лала, опитвайки се да не се хлъзне по влажния под, се затича към кабинета. Вратата беше отворена.
Отвътре се чуваше механичен звук като от тракащ локомотив.
Делфина, строгата стара френска готвачка, уточняваше менюто. Обикновено това беше грижа на съпругата, но не и в този неспокоен дом. С цвят на восъчна свещ, тънка като дръжка на метла, Делфина винаги имаше капка на върха на дългия си нос, която висеше заплашително над блюдата. Лала помнеше притесненията на Сашенка, ами ако капката падне в борша.
— Те не ви помагат, мон барон — казваше мършавата готвачка. — Ще говоря с тях, ако желаете, ще се разберем.
— Благодаря, Делфина — рече барон Цейтлин. — Влезте, мисис Луис! — Готвачката се изправи като глътнала бастун, изпъна се гордо и мина покрай бавачката, без да я удостои с поглед.
В кабинета на барона въпреки сълзите си Лала долови обичайния мирис на кожа и пури. Тъмна и облицована с орех, стаята беше пълна със скъпи предмети и се осветяваше само от електрически лампи със зелени абажури. Покрай стените растяха палми. Портрети, окачени на вериги от тавана, гледаха към бюстовете, малките фигурки във фракове и цилиндри и кафеникавите снимки с автографи от императора и великите князе. Ветрила от слонова кост, камили и слонове се смесваха с овални камеи, подредени върху зелената маса за карти.
Барон Самуил Цейтлин седеше върху странно приспособление, което се поклащаше ритмично като препускащ кон. Позачервен, с угарка от пура между зъбите, той командваше лъскавите му стоманени ръчки. Подскачащият стол беше направен за подобряване на храносмилането на барона.
— Какво има, мисис Луис? Какво е станало?
Опитвайки се да не хлипа, Лала му разказа за случилото се и той скочи от препускащия стол. Лала забеляза, че ръцете му леко треперят, докато пали пурата, която никога не слизаше от устата му. Разпита я за подробностите съвсем делово. Цейтлин сам решаваше кога разговорът им ще е топъл и кога — хладен. Не за пръв път Лала изпита съжаление към децата на известните хора, които не могат да обичат като повечето простосмъртни.
Когато срещна уверения поглед на своя работодател, този слаб, красив мъж с хубави мустаци и брада ала Едуард Седми, тя разбра, че ако може да се разчита на някого да върне Сашенка у дома, това е баронът.
— Моля ви, спрете да плачете, мисис Луис — каза барон Цейтлин, собственик на Бакинската и Санкт Петербургска англо-руска петролна банка, като извади от сюртука си копринена кърпичка и й я подаде. Хладнокръвието в критични моменти беше за него не само жизнен принцип, не само характерна черта на възпитан човек, а изкуство, почти религия. — Със сълзи няма да я измъкнем от затвора. Сега седнете и се успокойте.
Цейтлин видя как Лала си пое дъх, приглади косата и оправи полата си. Тя седеше, сплела пръсти в скута си, като се опитваше да бъде спокойна.
— Споменахте ли за случилото се пред някой друг?
— Не — отвърна Лала. Украсено от кристалите на сълзите, сърцевидното й лице се видя на Цейтлин много привлекателно. Само високият й глас не се вписваше в картината. — Но Пантелеймон знае.