Гидеон Цейтлин подуши грижливо прибраната коса на мисис Луис, докосна я, от което тя подскочи.
— Прекрасно! — промърмори той, докато обикаляше писалището, за да целуне по-големия си брат с мокри устни два пъти по бузите и един път в устата.
После метна мократа си шуба в ъгъла, където тя се сви като живо животно, и се разположи на дивана.
— Гидеон, Сашенка е в беда… — заговори угрижено Цейтлин.
— Чух, Самойло. Тези идиоти! — изръмжа Гидеон, който обичаше да приписва грешките на човечеството на заговор на ненормалници, включващ всички без него самия. — Бях в редакцията и ми се обади един осведомител. Още не съм спал от снощи. Но се радвам, че мама не е жива, за да види това. Ти добре ли си, Самойло? Сърцето? Как е стомахът ти? Дробовете? Покажи си езика.
— Аз съм добре — отвърна Цейтлин. — Дай да видя твоя.
Макар братята да бяха пълна противоположност по външен вид и характер, по-младият — безпаричен журналист, а по-старият — капризен богаташ, и двамата споделяха типично еврейското убеждение, че непрекъснато са на ръба на смъртта от ангина пекторис, слаби дробове (склонни към туберкулоза), лошо храносмилане и стомашна язва, влошаващи се от невралгия, запек и хемороиди. Най-добрите столични лекари се състезаваха със специалисти от Берлин, Лондон и курортите в Биариц, Бад Емс и Карлсбад за правото да лекуват тези „инвалиди“, чиито органи представляваха златна мина за медицинската професия.
— Мога да умра всеки момент, вероятно докато се любя с генералската дъщеря, но по дяволите! Проклинам Геената, Тората и Талмуда и всички еврейски празнословия! Всичко в живота е тук и сега! Там няма нищо! Главнокомандващият и генералният щаб (той имаше предвид многострадалната си жена Вера и двете им дъщери) не спират да ме ругаят. Мен! Защо мен! Аз просто не мога да се спра. Няма да ти искам повече, няколко години! Дългът ми от карти е… — той прошепна нещо на ухото на брат си. — Самойло, направи ми подарък, дай ми парички и вдигам гълъбите!
— За къде? — Цейтлин отключи дървената кутия върху писалището с ключ, закачен на верижката на златния му часовник. Подаде на брат си двеста рубли, твърде внушителна сума.
Цейтлин говореше руски без еврейски акцент, както беше прието в двора на императора, и предполагаше, че Гидеон изпъстря речта си с еврейски думички само за да го дразни, да му напомня откъде произлизат. Според барона по-малкият му брат все още носеше духа на бащиния им дом в еврейското гето.
Гидеон грабна парите и ги разтвори като ветрило.
— Това е за мен. Но ми трябват още толкова, за да намажа ръцете на някои и-ди-оти.
Цейтлин, който рядко отказваше на брат си, защото чувстваше вина за това, че той е такъв несретник, отново отвори кутията.
— Ще взема торта от английския магазин; ще разбера къде е Сашенка; ще пръсна част от твоя подарък за подкуп на полицаи и чиновници и ще я измъкна, ако имам късмет. Ако ви потрябвам, обадете ми се във вестника, мисис Луис! — Още един насмешлив поклон и Гидеон изчезна, като затръшна вратата след себе си.
След малко тя се отвори отново.
— Знаеш ли, че Мендел се навърта наоколо? Избягал е! Ако мерна този дребосък, така силно ще го цапардосам, че ортопедичният му ботуш ще излети чак в скута на Ленин. Тези болшевики са и-ди-оти! — Вратата хлопна за втори път.
Цейтлин закри с ръце лицето си, забравил за присъствието на Лала. После въздъхна тежко и посегна към наскоро инсталирания телефон — кожена кутия със слушалка, окачена от едната й страна. Натисна три пъти ръчката и каза:
— Ало, оператор? Свържете ме с министъра на вътрешните работи Протопопов! Петроград, 234. Да, веднага, моля!
Цейтлин запали загасналата пура, докато чакаше да го свържат с вътрешния министър.
— Баронесата вкъщи ли е? — попита той. Лала кимна. — А старците, пътуващият цирк? — Така той наричаше тъста и тъщата си, които живееха над гаража. Лала отново кимна. — Аз ще кажа на баронесата. Благодаря, мисис Луис.
Когато Лала затвори вратата, той възкликна, без да се обръща към някого:
— Какво толкова е направила Сашенка? — а после гласът му се промени. — А, здравейте, господин министър, Цейтлин е. Вече съвзехте ли се от загубата на карти? Обаждам ви се по един деликатен семеен въпрос. Помните ли дъщеря ми? Да, тя. Ами…
5
В сградата за предварително задържане зад червените стени на затвора „Крести“ Сашенка чакаше своя ред. Тя беше още в самуреното си палто и с маншона от полярна лисица, но роклята и униформената й престилка вече бяха изцапани от пушека и мръсотията наоколо. Бяха я оставили да чака в помещение с циментов под и шперплатови прегради.