От вратата до пейките и оттам до бюрото подът беше изтъркан от хилядите крака, а по бюрото личаха леки вдлъбнатини от лактите на затворниците, подпирали се, докато ги регистрират. Сашенка не беше сама — тук чакаха проститутки, джебчии, убийци, революционери. Най-силно впечатление й правеха жените — близката, подпухнала, наподобяваща морж жена с груба потъмняла кожа и войнишки шинел, под който имаше балетна пачка, вонеше на алкохол.
— Какво искаш, кучко? — кръвнишки изръмжа тя. — Какво си зяпнала?
Сашенка се ужаси от мисълта, че това чудовище ще се нахвърли върху нея, но жената само се приближи.
— Аз съм образована, не съм някаква уличница, както ти се струва. Онова копеле ме докара дотук, би ме и…
Извикаха името й, но тя продължи да говори, докато накрая жандармът излезе иззад бюрото и я помъкна навън. Когато металната врата хлопна зад гърба й, тя все още крещеше:
— Негодници, аз съм образована. Онова копеле ме докара…
Когато жената излезе, Сашенка въздъхна с облекчение, а после се засрами. Старата проститутка не е от пролетариата, а представителка на загниващата буржоазия — размишляваше Сашенка.
По коридорите сновяха хора: местеха жените и мъжете от килия в килия, водеха ги на разпити, оттук тръгваха на дългия път към Сибир. Едни плачеха, други спяха — навсякъде кипеше живот. Жандармът зад бюрото не сваляше поглед от нея, сякаш тя беше паун в кочина.
Сашенка извади сборник стихове от торбата. Направи се, че чете, и започна да прелиства страниците. Когато намери лист цигарена хартия, изписан с дребни букви, тя се огледа, усмихна се широко на надзирателя и го набута в устата си. Вуйчо Мендел я беше научил какво да прави. Хартията нямаше кой знае колко противен вкус. Когато й дойде редът да застане пред бюрото, всички компрометиращи улики бяха унищожени. Поиска си чаша вода.
— Госпожицата сигурно се шегува — отвърна й жандармът, който записа името, възрастта и националността й, но отказа да й каже в какво я обвиняват. — Това да не ви е хотел „Европа“.
Тя вдигна сивите си очи към него.
— Моля — промълви.
Той блъсна на бюрото очукана чаша с вода и се разсмя звучно.
Докато пиеше водата, извикаха нейното име. Друг жандарм с връзка ключове отвори укрепената метална врата и Сашенка се озова в следващото помещение. Въведоха я в малка стая, където я накараха да се съблече, и една едра като слон надзирателка в мръсна бяла престилка я обискира. Никой друг освен скъпата Лала не я беше виждал гола (гувернантката й все още я къпеше всяка вечер във ваната), но тя си каза, че това няма значение. Нищо нямаше значение освен каузата, нейният свещен граал — тя най-после беше зад решетките, през което трябваше да мине всеки порядъчен човек.
Жената й върна дрехите, но задържа палтото, маншона и торбата с книгите. Сашенка съжали за тях, въздъхвайки, а в отговор получи разписка.
После я снимаха. Чакаше на опашка от жени, които непрекъснато се чешеха. Вонеше на пот, урина, менструална кръв. Фотографът, възрастен мъж в кафяв костюм и папийонка, без зъби и с очи като дупки в куха тиква, я настани пред триножник с огромен фотоапарат, който приличаше на малък акордеон. Той се скри под платното и извика с приглушен глас:
— Така, анфас. Профил. Госпожица от „Смолни“ с богат татко, а? Няма да останете дълго тук. Аз съм от най-добрите фотографи в Питер. Правя и семейни портрети, ако не възразявате, споменете за мен пред татко си… Готово!
Сашенка си даде сметка, че сега арестът й е документиран в аналите на историята и се усмихна широко, което окуражи и без това словоохотливия фотограф.
— Каква усмивка! Каква грация! Повечето от онези нищожества, които минават оттук, изобщо не ги е грижа как изглеждат. Но вие ще изглеждате чудесно. Това ви го гарантирам.
После един надзирател с жълтеникав цвят на кожата, не много по-голям от Сашенка, я поведе към килията. Преди да прекрачи прага, кой знае откъде се появи служител в стегната с колан сива униформа.
— Достатъчно, момче. Сега съм аз на ход.
Това конте с няколко нашивки по раменете явно поемаше нещата. Сашенка беше разочарована — тя искаше да се държат с нея истински, като със селянка или работничка. Все пак възпитаничката на „Смолни“ изпита облекчение, когато той нежно я хвана за ръката. Наоколо сред студените каменни стени ехтяха викове, стонове, звън на ключове, тръшкане на врати и щракане на ключалки.
Някой викаше: „Мамка ви! Долу царят! Всички сте немски шпиони!“
Но надзирателят не обръщаше внимание на виковете. Той продължаваше да държи ръката на Сашенка, като почти се задавяше от вълнение.