— Не. Той ме увери, че те са най-добрите му приятели. Единият от тях му беше тук слуга.
— Аха! Значи двамата заминаха заедно с него, така ли?
— Не. Всеки тръгна поотделно, защото цялата работа трябва да остане в тайна и защото тримата заедно ще бият много повече на очи, отколкото ако пътуват сами. Ще се срещнат пак в Албюкърки.
— Значи в Ню Мексико?
— Да, при някой си Пленър, който е собственик на един голям тъй наречен «saloon» с гостилница.
— Там ще са на сравнително добро и сигурно място. Но защо вие сте все още тук? Защо не тръгнахте веднага с тях? Тя направи комично-важна физиономия и отговори:
— Трябва да издържа още известно време на пост заради сигурността ни. Нали ще се правят проверки дали сеньор Хънтър наистина спазва условията или вместо да тръгне за Индия не се е скрил нейде из страната.
— Сериозно? Че кой ли може да се интересува от това?
— Един негов роднина, комуто в такъв случай ще се падне наследството.
— Този човек наистина би могъл да създаде големи неприятности. И кой е той?
— Някакъв немец, прериен ловец, който заедно с един уестман англичанин и един индианец е започнал издирвания.
— Как се казват тримата?
— Не знам. Не питах за имената им.
— И сте останала тук на пост? Та нали трябва да познавате хората, за чието появяване са ви възложили да следите?
— Не е необходимо. На друг е поставена задачата да следи за тях, а той ще ме извести. Ако до една седмица не се случи нищо, тогава и аз тръгвам за Албюкърки.
— Но нали познавате поне човека, който ще дойде да ви съобщи веднага щом ги забележи?
— И него не съм го виждала. Той е търговец, който живее недалеч оттук в задната постройка на един двор. Другият приятел на Хънтър беше при него под наем и именно той му е възложил въпросното поръчение… извинете, сеньор, някой звъни!
И аз чух звънчето. Тя стана от дивана и разтвори завесите, разделящи стаята, където се намирахме, от помещението, през което бях дошъл. Индианката отвори и после каза някакво име, което не успях да разбера.
— Нека влезе! — нареди Юдит, като спусна завесите след себе си. Останах сам и чух последвалия разговор, който тъкмо аз най-малко би трябвало да чувам.
— Сами ли сме? — попита някакъв мъжки глас на английски след кратък поздрав.
— Говорете — сдържано отвърна Юдит.
— Мисис Силвърхил, трябва да ви съобщя, че трите лица, които очаквате, са вече тук. Моят син ме извести незабавно. Той работи там, където са били разпитвани.
— Разпитвани ли? Нима са се обърнали към властите?
— Ами да.
— За да разберат дали мистър Хънтър действително е заминал за Индия?
Човекът се позабави с отговора си, а после каза твърде двусмислено:
— И за пътуването също стана дума, но аз трябва да ви кажа само, че тримата са тук. С това поръчението ми е изпълнено. Най-много бих могъл да ви съобщя имената им, но те сигурно са ви вече познати.
— Не, не ги знам.
— Ами индианецът е вождът на апачите Винету.
— Винету ли? — учудено попита тя. — Него наистина го познавам. По-рано съм го виждала.
— Другият е англичанин на име Ботуел…
— Той ми е непознат.
— А немецът, прерийният ловец, е уестманът, когото обикновено наричат Олд Шетърхенд.
— Олд Ше… тър… хенд! — възкликна тя, като правеше пауза след всяка сричка. — Та това… това е… елате, бързо елате навън!
Чух да се отваря и затваря някаква врата, а после се възцари тишина. Еврейката беше отвела вестоносеца в друга стая, за да не доловя останалата част от разговора им. Ролята ми като Олд Файерфут беше свършила. Несъмнено човекът, с когото сега говореше, беше търговецът, в чиито дом бе живял чичото на младия Мелтън. След като бе произнесено името Олд Шетърхенд, тя се досети, че това съм аз и следователно не се казвам Олд Файерфут. На времето ме беше виждала в Сонора заедно с Винету и вече знаеше, че аз съм немецът, на когото според нея щяло да се падне завещанието на Хънтър, в случай че той не замине за Индия. И тъкмо на мен тя беше разказала тъй доверчиво, че той наистина няма такова намерение и ще остане тук в страната! Бях любопитен да видя какво ли ще предприеме сега!
Измина около четвърт час преди да се върне. Очите й искряха заплашително. Тя беше изпаднала в силна възбуда, обаче полагаше усилия да я прикрие. Попита ме:
— Сеньор, чухте разговора в съседната стая, нали? Гласът й трепереше. Сигурно й струваше немалко да потисне гнева си.
— Да — отвърнах най-спокойно.
— Значи ни подслушвахте?
— Нямах намерение. Вие бяхте достатъчно добра да разговаряте с онзи човек толкова високо, че само глухият не би доловил думите ви.