— Да.
— Добре. Нека твоите двама възрастни воини се приближат, за да се посъветват с теб. Но преди това настоявам всички твои хора да предадат оръжията си. Ако не дадеш незабавно въпросната заповед, ще наредя веднага да започне боят, чийто единствен резултат ще е избиването до крак на вашите воини.
— А после ще им върнете ли оръжията?
— Щом изтече времето на съвещанието, пак ще ги получат. Тогава ти ще ни кажеш какво си решил.
— Винету ще ми обещае ли същото?
— И аз ти давам думата си — отвърна апачът.
Тогава Силния вятър нареди на своите двама старейшини:
— Думите на тези велики воини са като две клетви. Отидете при нашите воини, подканете ги да си предадат оръжията и ги накарайте да ги съберат на куп в средата на платото. Нека нихорасите ги пазят като гаранция за споразумението ни! После се върнете при мен, за да направим съвещание!
Бавно и тежко те се изправиха на крака и се отдалечиха. Могольонът и аз знаехме много добре какво правим, само че имахме различни основания.
Аз очаквах пристигането на Емъри с пленниците. Ако той дойде и намиращите се на платото могольони видят своите другари вързани с ремъци, сигурно щяха да посегнат към оръжията, за да освободят съплеменниците си. По тази причина бях поставил горното искане. Ако могольоните са обезоръжени, Емъри най-спокойно може да се появи.
Ами могольонът? Той от своя страна разчиташе на Джонатан и на неговите петдесет индианци, както и на десетимата, останали назад с адвоката и Марта. А тези шейсет души, към които впрочем трябваше да се прибавят и юмите, можеха да постигнат немалко. Ето защо той се съгласи с моето условие, за да приспи бдителността ни. Преди всичко обаче искаше да спечели време.
Могольоните безропотно се подчиниха на вожда си. Когато изпратихме при тях неколцина нихораси, лека-полека те им предадоха всичките си стари пушки, стрели, копия, ножове и томахоки. Всички тези предмети бяха отнесени и струпани на куп в средата на платото и при тях застанаха двайсет добре въоръжени нихораси, за да ги пазят. След това двамата старейшини се върнаха при своя вожд. Те седнаха при него, тъй като им бяхме направили място. Нямахме намерение да ги подслушваме, за да узнаем какво говорят с него и затова поставихме двама пазачи, те имаха за задача да следят да не развържат ремъците на Силния вятър, обаче охраната се намираше на такова разстояние, че нямаше възможност да чува думите ми.
Не беше необходимо самите ние да оставаме при вожда. Той ни беше в ръцете. Затова имах време да поискам от Бързата стрела да ме заведе зад скалите при Франц Фогел. Винету не дойде с мен, а остана на платото, за да надзирава всичко, което се върши наоколо. Със своите изключително изострени и тренирани сетива той бе най-подходящият за целта човек.
Никакъв път не водеше нагоре към скалистото възвишение. Трябваше да се катерим от един камък на друг, при което всяка крачка ми причиняваше болки. Разбрах, че още дълго щях да чувствам последиците от моето падане от коня.
Отвъд възвишението, чието подножие бе опасано от споменатата вече гора, се простираше нещо като прерия, покрита с гъста трева. Там течеше и потокът, за чието съществуване се бях досетил. Конете на нихорасите пасяха под надзора на няколко млади воини. Недалеч от тях лежеше един пленник, чиито крайници бяха вързани за забити в земята колчета. Това беше Томас Мелтън, а до него седеше цигуларят Франц Фогел, най-добрият и най-благонадежден пазач, на който можехме да поверим стария негодник. Фогел ни забеляза, скочи на крака, втурна се срещу мен и извика на немски:
— Най-сетне ви виждам! Какъв страх брах само! Преди известно време иззад възвишението дочух стрелба. После всичко пак утихна. Беше много зловещо! Битка срещу един враг, който наброява неколкостотин воини, би трябвало да продължи по-дълго.
— Щом са направени добри приготовления, както стана в случая, не е така. Сега-засега имаме примирие.
— Докога ще трае?
— Остават още близо четири часа. Впрочем мога да ви съобщя някои радостни вести.
— Какви са те? Говорете де!
— Преди всичко се сещам за две. Ще ви посети един господин, когото се надявахте да видите чак в Сан Франциско. Става дума за Фред Мърфи.
— Мърфи ли? Че какво иска той от мен?
— Сам ще ви го каже! Но ще имате и още едно посещение.
— Кой ще дойде?
— Една дама, вашата сестра.
— Сестра ми ли? Невероятно! Странно! Но затова е нужна смелост, която не очаквам нито от нея, нито от адвоката!
— Смелост ли? Нека по-добре го наречем пълно непознаване на опасностите, които ще се наложи да се преодоляват.