— Прав сте! Но тъй като вече е дошла дотук, нека не я укоряваме! А как се е срещнала с Мърфи и как й е хрумнало да ни търси точно тук?
Накратко му разказах най-необходимото. Той ме прегърна. Не се възпротивих на това, обаче щом разбрах, че благодарностите му скоро няма да имат край, аз го прекъснах с предупреждението:
— Бъдете по-умерен, драги приятелю! Ако сега изразходвате целия си възторг и цялата си радост, какво ще остане тогава за втората изненада, която ви очаква?
— Я оставете! Каквато и да е тя, няма да може да ме зарадва толкова много, както вестта, че сте освободили сестра ми от ръцете на могольоните.
— Хайде бе! Аз пък твърдя, че втората изненада ще ви зарадва къде-къде повече от първата.
— — Наистина ли? Казвайте тогава!
— Ето я! — кратко казах аз и извадих портфейла на Джонатан Мелтън.
— Някакъв портфейл? — попита Фогел, донейде разочаровано. Той го взе в ръка и го огледа от всички страни.
— Отворете го де! — подканих аз.
Беше истинско удоволствие човек да види как се смени изразът на лицето му. Какви очи облещи само, когато прочете надписа върху първия кожен плик, а и когато видя ценните книжа! Започна да отваря плик подир плик. Беше скочил на крака. Очите му се разширяваха все повече и повече, ръцете му се разтрепериха, устните му потръпваха, но не беше в състояние да говори. А мен кажи-речи ме хвана страх заради него, защото нали се знае, че и радостта може да убива. По едно време той неочаквано пусна портфейла в тревата, хвърли се на земята, зарови лице в дланите си и зарида.
Аз прибрах изпадалите пликове обратно в отделенията на портфейла, затворих го и го оставих до него. После зачаках, докато плачът премина в тихо хълцане. Фогел полежа мълчаливо още няколко минути, стана, вдигна портфейла от земята и с все още насълзени очи попита:
— Това… това… това от Джонатан Мелтън ли го взехте?
— Да — отвърнах аз и накратко му разказах всичко.
— Действително ли е наследството на стария Хънтър?
— Мога да се закълна.
— И е моя собственост, или по-скоро собственост на моето семейство?
— Естествено!
— Мога ли да го прибера в джоба си?
— Не, защото ми се иска да ви го връча пред очите на онези, които много ще се ядосат, като го видят. Ще го задържа още малко и после окончателно ще го получите. А какво ще правите след това с богатството, не ми е безразлично, но ще…
— Защо да не ви е безразлично? — прекъсна ме той. — Говорете де! Бъдете искрен!
— С удоволствие! Знаете какво ни струваше да се доберем до тези пари, или по-скоро все още не знаете, поне не знаете всичко. Те са вече в ръцете ни, но се намираме в Дивия запад, а вие сте неопитен човек в тези условия. Мислите ли, че вашият джоб ще е най-сигурното място за тези милиони?
След тези думи, явно изплашен от въпроса ми, както и от намекнатите опасности, той възкликна:
— Не, не! Не ги искам парите, все още не! Задръжте ги! Във вас ще са на по-сигурно място, отколкото в моя джоб. Вероятно изобщо няма да ги занеса до дома си.
— Вашата сестра също има право да определи какво да стане с парите. Затова ще я попитаме веднага щом пристигне тук. А сега ще ви разкажа най-подробно всичко, за което досега сме говорили само с намеци, а именно какво се случи, когато тръгнахте на път с вожда на нихорасите.
Свърших разказа си, Фогел пое дълбоко дъх и рече:
— Значи с такива мъки и усилия, при такива опасности за живота си сте се добрали до този портфейл! Трябва да поделя съдържанието му с вас!
— Не ме обиждайте! Ако по-късно пожелаете да извършите някаква добрина, спомнете си за родното бедняшко селце, както и за неговите жители, за които хиляда марки са цяло състояние! Никога не съм приемал пари за приятелски услуги. А сега ми се иска да нагледам стария Мелтън. Как се държи той, откакто е в ръцете на нихорасите?
— Не е казал дума. Само когато спи, стене и мърмори нещо на сън, сякаш го измъчват силни болки.
Отидох при Мелтън. Той не беше чул разговора ни, понеже преди малко Франц Фогел се беше отдалечил, за да ме пресрещне на доста голямо разстояние от него. Не ме беше и забелязал, защото лежеше по гръб на земята, а тилът му бе обърнат към нас. И когато най-неочаквано изникнах пред него, той втренчи поглед в мен така, сякаш виждаше призрак и простена:
— Немецът, хилядократно проклетият немец! О, ако бях свободен, о, ако ръцете ми не бяха вързани! Щях да те сграбча, да забия нокти в теб и да разкъсам месата ти така, че костите ти да се белнат! Нима могольоните не те спипаха?
— Не, мистър Мелтън, не ме спипаха, макар че сигурно с голяма радост биха ме заловили, още повече след като твоят скъп Джонатан толкова настоятелно ги помоли да вземат присърце пленяването.