След това предупреждение потърсих апача и го помолих да надзирава и ръководи освобождаването на пленниците. Той взе със себе си десетина нихораси,. за да му помагат. А аз отидох при Марта, която ме очакваше. Казах й:
— Имам да ви показвам нещо. Елате!
Заедно с нея прехвърлих скалите на възвишението. От другата му страна посочих към нейния брат, който седеше в тревата при конете с гръб към нас.
— Ей там е вашият брат. Отидете при него и му занесете този портфейл!
Подадох й въпросната вещ и се отдалечих. След няколко крачки ме застигна радостен вик от две гърла. Когато се обърнах, видях, че братът и сестрата се прегръщат.
След като се озовах при хората от другата страна на възвишението, отидох при Джонатан Мелтън. Лицето му беше доста подуто и обезобразено от юмручния бой с адвоката. Щом ме забеляза, той веднага извърна глава настрани.
— Мистър Мелтън, бойният поход свърши — казах му аз. — Твоите добри приятели си отиват. Зарязаха те. Впрочем за теб имам една приятна изненада.
Без да ме чуе, наредих да прехвърлят баща му през скалистата височина и да го доведат при нас. Заедно с него пристигнаха Марта и Франц Фогел. Заведоха стария Мелтън при младия. Когато бащата зърна сина, отначало сякаш онемя от страх. След малко обаче извика:
— Значи все пак е истина! И ти си пленен! На кого го дължиш?
— Ей на онзи там! — отговори Джонатан, кимвайки с глава към мястото, където се намирах.
— На немския пес, който изобщо е виновен за всичко! Къде са парите ти?
— Отидоха, та се не видяха. У Шетърхенд са.
— Не, вече не са. Преди ги видях у него, но сега са в този музикант, чието изпълнение слушах заедно с моя брат в Албюкърки.
— Да, така е, мистър Мелтън — казах аз на Джонатан. — Както вече знаеш, тази лейди и младият мастър са законните наследници на мистър Хънтър. Затова им предадох портфейла.
— Все ми е тая! — подигравателно се засмя той. — Няма да го задържат задълго!
По време на тази сцена забелязах, че Юдит и Джонатан размениха съзаклятнически погледи. Изглежда, се бяха сдобрили. Ето защо малко след това се приближих до нея с думите:
— Сеньора, вашите юми си тръгнаха заедно с могольоните. Несъмнено са се отправили към пуеблото. Нямате ли желание и вие да се върнете там?
Тя ме погледна въпросително. Навярно си казваше, че бях задал въпроса си не от приятелско съчувствие, ала не можеше да отгатне намеренията ми.
— Да не би да искате да ме освободите?
— Може би.
— Обаче аз оставам тук, защото мястото ми е при Джонатан! Където е той, там съм и аз. Където отиде той, там искам да отида и аз!
— Същинска Рут![16] Но за съжаление се казвате Юдит. Вчера за малко не се избихте, а сега пък не желаете да се разделите. Тази нова привързаност сигурно си има основателна причина. Мога ли да я узная?
— Щом ви се иска да я научите, тогава опитайте се да я отгатнете! Винаги сте бил умен!
При тези думи тя ме погледна толкова подигравателно, че реших да приведа в изпълнение един мой таен замисъл.
— Когато повярвахте, че парите са потънали във водата, с вашата любов беше свършено — казах й аз. — Сега знаете, че те са в мистър Фогел, а Джонатан твърди, че ще си ги върне, и старата любов незабавно оживя. Невъзможно ми е по пътя да се отнасям с вас тъй строго, както с пленените мъже. Може би ще успеете в някой миг, когато сте останала без надзор, да се освободите от вашите ремъци. После няма да ви е трудно да развържете и Джонатан. Това естествено ще стане през нощта. Ще отнемете парите на мистър Фогел и двамата ще изчезнете с тях. Какво ще кажете за способността ми да чета мисли?
— Че… че пет пари не струва.
Тя отговори със запъване. Навярно бях отгатнал истината. Затова продължих:
— Дали струва пет пари или не, все едно, но аз ще постъпя, съобразявайки се с нея. Ще ви освободя.
— Но аз не желая да съм свободна!
— Добре! Това засилва подозренията ми. Наистина е редно да ви взема с нас, понеже сте си заслужили наказанието. Но в такъв случай би трябвало двойно да засиля надзора ви и затова ще е по-удобно да се отървем от вас.
— Само че няма да успеете. Гонете ме колкото си щете! Аз оставам тук!
— Мастър Дънкър! — извиках аз. Джон Дънкър се приближи.
— Мастър, наемаш ли се да качиш тази лейди на коня си независимо колко ще се съпротивлява?
— С удоволствие! — засмя се той. — Колкото повече се противи, толкоз повече ще се радвам. Ще направя от нея кротка и мирна връзка тютюн. Да действам ли?
— Да. Вземи със себе си двамата нихораси, които да ти помагат! Ще яздиш към Извора на сянката. Натам се отправиха могольоните и юмите. Щом се натъкнеш на червенокожи, ще им предадеш тази лейди и бързо се връщаш!