На следващото утро можехме да продължим пътуването си без опасения и тревоги. Един отряд нихораси ни придружаваше няколко часа, а оттам нататък бяхме предоставени сами на себе си. Носилката на Марта бе носена от коне. Нихорасите се бяха погрижили да ни снабдят с хубави ездитни животни, така че правехме значителни дневни преходи. Отдалече заобиколихме Змийската планина, както и Флухо бланко с пуеблото, което бяхме завладели на идване. Но после отново свърнахме по пътя, по който бяхме дошли.
Ако Джонатан Мелтън се надяваше да бъде освободен, то изглежда надеждата му чезнеше от ден на ден все повече и повече. Внимавахме да не разговаря с баща си. А старият беше изпаднал в много особено състояние. Непрестанно мърмореше нещо неразбираемо под нос, през нощта внезапно се събуждаше, надавайки викове, и вършеше какви ли не щуротии, които ни караха да се съмняваме в здравия му разсъдък.
Така един ден привечер ние се озовахме отвъд Сиера Мадре преди Акома в онази местност, където Томас Мелтън уби брат си. Без някой от нас да беше казал и една дума, ние спряхме при мястото, където бяхме затрупали мъртвеца с камъни. Искахме там да пренощуваме. Скелетът на падналия кон все още лежеше наблизо. Лешоядите не бяха оставили по костите му абсолютно нищо. Мястото бе много зловещо — място на братоубийство. Ако ни бяха попитали защо бяхме избрали тъкмо него за нощен бивак, едва ли някой от нас можеше да даде задоволителен отговор.
Започнахме да се храним, но старият Мелтън не яде. С присвити колене седеше на земята и тихо простенваше. Луната бе току-що изгряла, когато той най-неочаквано ме помоли:
— Сър, развържете ръцете ми от гърба и ги вържете отпред!
— Защо? — попитах го.
— За да мога да ги сключа за молитва. Трябва да се помоля на Бога!
Каква неочаквана молба! Имах ли право да му откажа? Разбира се, не! И така, разреших на Уил Дънкър да я изпълни, понеже той седеше най-близо до пленника. Скаутът развърза ръцете му, които бяха извити на гърба. Но преди още да ги беше отново вързал отпред, старият Мелтън ме попита:
— Сър, къде е погребан брат ми?
— Точно до теб под купчината камъни.
— Тогава ме заровете при него!
Дънкър нададе вик. Видяхме го как сграбчи ръцете на Мелтън.
— Какво има, какво става? — попитах аз.
— Измъкна ми ножа от колана — извика Дънкър.
— Бързо му го вземи!
— Не мога, държи го много здраво! Ще се прободе… твърде късно!
Втурнах се към тях, енергично дръпнах Дънкър настрани и се наведох над стария. От отворената му уста се разнасяше задавено хъхрене. Стиснал здраво с две ръце дръжката на ножа, той беше забил цялото му острие в сърцето си. Само след няколко секунди беше мъртъв.
Какво да ви разправям повече!? Това е Божият съд, който започва още тук на земята и продължава в отвъдния свят не само до Страшния съд, но и во веки веков! На същото място същата смърт! Бях му казал, че ще умре като Юда Искариотски, и то от собствената си ръка. Колко бързо се сбъдна предсказанието ми!
Бяхме толкова потресени, че отначало можехме само безмълвно да се молим на Бога. Ами Джонатан, неговият син! Той лежеше, където си беше, и гледаше в светлата луна, без да издаде нито звук.
— Мистър Мелтън — подвикнах му след известно време, — разбра ли какво се случи?
— Yes — отвърна най-спокойно.
— Баща ти е мъртъв!
— Е да, прободе се с нож.
— Не те ли заболя сърцето?
— Защо? Старият намери покой. Тази смърт бе най-доброто за него. Иначе трябваше да се люлее на бесилото.
— Човече, така ли се говори за собствения ти баща?
— Ти мислиш ли, че той би говорил другояче за мен? Би ме предал и пожертвал, както и всеки друг, стига само да има полза. Заровете го при брат му, когото той уби!
Побиха ме тръпки и обърнах гръб. Нямах думи за такъв човек.
Погребахме мъртвеца при брат му. без да вадим ножа от гърдите му. После се метнахме на конете и изминахме доста голямо разстояние преди отново да спрем и да се установим на лагер.
На втория ден след тази случка пристигнахме в Албюкърки, където оставихме конете да си почиват. Там дадохме показания и за по-доброто охраняване на Джонатан Мелтън измолихме двама полицаи. За Марта взехме кола. После продължихме по пътя покрай Канейдиън чак до форт Баскъм, а оттам поехме по пътя край Ред Ривър към Мисисипи, та чак до Ню Орлиънс.