Колко се учудиха тамошните господа детективи, когато доведохме престъпника, измъкнат от най-затънтените краища на Дивия запад! И какъв шум се вдигна, след като лека-полека станаха известни всички обстоятелства при неговото задържане. Винету, майсторът в разчитането на следи, стана герой на деня, само че той никъде не се показа, ние също се криехме. За съжаление трябваше да останем доста дълго в града, за да бъдем на разположение на властите като свидетели. Най-сетне огромното състояние бе присъдено на семейство Фогел.
И какъв е краят на историята ли?
Дългия Дънкър все още се скита из Дивия запад. Може би след време любезният читател отново ще научи нещо ново за Емъри. Крюгер Бей се помина, както съобщиха съвсем наскоро вестниците. Джонатан Мелтън, мнимият Смол Хънтър, бе осъден на дългогодишен затвор в единична килия, но той скоро умря в тази тясна дупка. Никога повече не видях Юдит.
А какво стана със семейство Фогел ли?
При този въпрос сърцето ми направо се разтапя. В малки провинциални вестничета от време на време може да се прочете обява, приблизително със следното съдържание: «Безплатна храна и жилище, както и образование за даровити деца на бедни честни родители. За подробности се обръщайте към… и т.н.» Обикновено в резултат на всяко обаждане се появява един изискано облечен господин с благ поглед, за да види какво представлява детето. Ако то издържи изпита, той го взема със себе си в голяма приветливо обзаведена къща, на чиято порта върху малка месингова табелка може да се прочете обикновеното име Франц Фогел. Прекрачили прага на този дом децата на мизерстващия работник, на гладуващата вдовица, го напускат със сълзи на очи, но духовно и физически подготвени за борбите в живота, на които ще трябва да устояват. Запитат ли благодетелния господин защо намира такава радост и удоволствие тъкмо във възпитанието на деца, от които без неговата помощ и подкрепа не би излязло абсолютно нищо, той леко се усмихва като че сам на себе си. Но ако въпросът го завари в час, когато е по-общителен, тогава навярно ще отговори:
— Някога самият аз бях бедно момче. Вярно, аз не намерих обява, която да ми помогне да си стъпя на краката, но мен ме намериха, и затова сега моето най-голямо щастие е самият аз да намирам такива деца.
Горе в едно планинско селце се издига висока постройка, украсена със стройна куличка и заобиколена от добре поддържана градина. По времето, когато я зърнах за пръв път, бях поканен от нейната собственичка да разгледам къщата, за да се запозная с обзавеждането и нейните обитатели. Дотогава нищо не знаех за нея, защото дълго време се бях губил по чужди земи, а изпращаните ми писма не бяха стигали до мен.
Как се удивих само, когато съзрях великолепната сграда! Над високата и широка порта с големи златни букви се четеше: «Дом за изоставени». В преддверието позвъних. Появи се една възрастна, чисто облечена добродушна женица и ме попита дали искам да говоря с госпожа Вернер, като ме помоли да й кажа името си. Когато се представих, тя плесна с ръце и извика:
— Сигурно сте добрият господин Шетърхенд, за когото нашата мила госпожа Вернер толкова често ни чете какви ли не неща! О, вие трябва добре да опознаете нашия дом! И аз самата бях някога такова «изоставено» същество.
Тя ме заведе в семпло обзаведена стая, където седеше една също така семпло облечена дама. Това беше тя, някогашната певица и настояща милионерка, а същевременно и ангела-хранител на вдовиците и сираците.
— Най-сетне, най-сетне веднъж да дойдете и вие! — каза тя и като се усмихна през сълзите на тиха радост, ми подаде за поздрав и двете си ръце. — Преди всичко на вас исках да покажа моето малко царство, създадено със собствени сили.
— Дойдох с радост, защото ще видя Спасителя — отвърнах й дълбоко трогнат.
— Спасителя ли?… Какво имате предвид?
— Нима Христос не каза: «Който приеме някого в Мое име, той приема самия Мен!» Тук е свято място, госпожо Вернер. Бих искал да си събуя обувките като Мойсей, когато е видял Господа в огън. След дълго лутане вие сте намерили истинското огнище, истинския дом и го споделяте с изоставените. И тъкмо затова ви обичам, Марта! Моля ви, покажете ми го и на мен!
— «Дом за изоставени!» Колко хубаво и успокояващо звучат тези думи! Драги читателю, и аз, и ти ще се причислим някога към изоставените, когато всичко, което притежаваме, изчезне от погледа на гаснещите ни очи. Тогава пред нас ще се отворят портите на онзи дом, за който Спасителят казва: «В дома на Отца Ми има много обиталища и Аз отивам там да ви приготвя място!»