Двамата ми приятели се радваха не по-малко от мен, че съм открил следите на търсените от нас хора. Нито Винету, нито Емъри се усъмниха, че съм попаднал на истинската диря. Ако бях сам, нямаше да мога да я проследя толкова бързо, понеже за едно такова пътуване до Гейнсвил са нужни повече пари, отколкото бях в състояние да отделя. За милионера Емъри обаче това бе дреболия, а пък апачът трябваше само да посегне към колана си, за да размени няколко златни зърна срещу необходимите пари. Така че те двамата трябваше да ме мъкнат на гърба си, мен, пролетарския син.
Втора глава
В долината на смъртта
На никого не казахме, че имаме намерение да отпътуваме. На смрачаване се настанихме във вагона и скоро се понесохме от дясната страна на Мисисипи! а после и към Шрийвпорт на брега на Ред Ривър, където пристигнахме на зазоряване. Там имаше връзка за насам от Джаксън и Виксбърг през Мънроу. Според нашите пресмятания еврейката трябваше да дойде с този влак.
Седяхме във вагон-ресторанта и с голямо напрежение очаквахме да видим дали ще се качи във влака. Тъй като тя познаваше и мен, и Винету, ние седнахме така, че ако влезе във вагона, да не може веднага да ни забележи. Но Емъри нямаше защо да се крие. След като влакът отново потегли, англичанинът тръгна да обиколи другите вагони. Когато се върна, с голямо задоволство ни съобщи:
— Тя е тук, седнала е в предпоследния вагон.
— Не се ли лъжеш?
— — Невъзможно е да се лъжа. Каква красива жена, типична израилтянка, а до нея седи една индианка. Багажът й — едно малко куфарче и чанта. Самата тя носи обикновена шапка и сива мушама. Точно както ти ни каза. Какво ще правим с нея?
— Ще я оставим спокойно да си пътува.
— Well! Но би било по-добре, ако можехме да я задържим.
— Не. Всъщност с тази жена си нямаме никакво вземане-даване. Искаме да заловим не нея, а тримата Мелтън.
— Но тя се кани да ги предупреди.
— Няма да успее, защото ще я изпреварим. Сигурно няма да ни е кой знае колко трудно да се доберем преди нея до Албюкърки.
— Така предполагаме. Но предварително човек никога не знае какво може да се случи. По-добре да я задържим!
— И как ще го направиш?
— С помощта на някой шериф.
— Но той непременно ще поиска и ние да останем, а така положението с нищо няма да се подобри. Явно е, че от Гейнсвил тя се кани да тръгне нагоре към Ню Мексико. Тя подценява рискованата стъпка, която е предприела. Човек би помислил, че изобщо няма да стигне целта си. Ние обаче в Гейнсвил ще си купим коне и ще започнем ездата нагоре в планините.
— Но може би ще си имаме работа с команчите или с кайовите!
— Няма значение. Така няма да скучаем. При тези думи Винету вдигна вежди и каза:
— Нека моят брат не говори така! Команчите често стигат на север до пътя за Санта Фе. Винету не се бои от тях, макар да са негови смъртни врагове, но ако искаме да се доберем толкова бързо до Албюкърки, нямаме никакво време да се бием с тях.
Замълчах, защото беше прав.. Малко по-късно Емъри отново отиде до предпоследния вагон. Той завари еврейката все още да спи. Изглежда по време на пътуването си тя беше будувала през цялата нощ.
В Далас трябваше да сменяме влака. Това беше трудна работа, понеже не ни се искаше Юдит да ни види. Иначе би й хрумнало да ни се изплъзне нейде по пътя до Шърман. Успяхме да останем незабелязани дори и по-късно, когато във форт Уърт пак трябваше да се прехвърляме на друг влак. Оттам нататък железопътният насип беше съвсем нов и затова пътувахме бавно и предпазливо, тъй че пристигнахме в Гейнсвил, крайната спирка на влака, почти по тъмно.
Изчакахме Юдит и двете индианки да слязат преди нас и едва тогава напуснахме вагона. До този момент тя все още не ни беше забелязала. По онова време Гейнсвил представляваше тъжна гледка. Къщите му бяха всъщност колиби. На гарата нямаше къде да се подслони човек, а в градчето имаше само два тъй наречени «хотела», и то това, което там се разбираше под «хотел»! В сравнение с тях в Германия всяка селска кръчма е истински рай. Видяхме как нашата бегълка изчезна в по-хубавата странноприемница и я последвахме.
В сградата беше тъмно. Не се забелязваше никаква светлинка. Навън цареше вече сумрак и съвсем слабият чезнещ дневен светлик не смогваше да си пробие път през мръсотията на малките прозорчета.