— Добре! Може би имате и седла, а?
— От всички видове, направо от най-известния седлар в Сейнт Луис и са почти нови.
— Тогава си пожелавам само конете и седлата да са по-хубави от истинската английска «Портър», която хвалихте не по-малко. Колко изхода има стаята, където се намират дамите?
— Само един, през който се качиха преди малко. Но извинете ме! Трябва да побързам да ви приготвя вечерята.
Този «хотелиер» беше такъв изпечен мошеник, какъвто едва ли съм срещал. Неговата «Портър» не беше нищо друго освен саморъчно «изфабрикувана», разводнена «small-beer»[5]. После вместо филе получихме жили от говежди крака, които изобщо не можеха да се сдъвчат, а пък палачинките бяха направени от гъсто, забъркано с топла вода най-долнокачествено брашно. «Леглата» представляваха купчина дървесни стърготини и за всичките тези царски удоволствия всеки от нас трябваше да заплати по три долара. Единствената ни утеха бе, че навярно и «принцесите» над кухнята бяха принудени да тънат в същите блаженства като нас.
Заради приятелското му отношение към Юдит нямахме доверие нa съдържателя. Легнахме си с намерението да поспим и да станем в ранни зори.
Посред нощ Винету ме събуди.
— Нека моят брат се ослуша! — каза ми той.
Наострих слух. Отвън се разнесе тих шум като от отдалечаващ се файтон. После всичко пак утихна. Отново заспахме, понеже бяхме убедени, че ако еврейката действително можеше да избяга само с помощта на подвижната стълба, то тя сигурно не би имала възможност да офейка, без да я чуем. Обикновено ние и тримата, а особено Винету, се будехме при най-лекия шум.
Когато станахме от сън, вече се зазоряваше. Тъй като вратата нямаше ключалка, а само едно дървено мандало, ние излязохме от къщата, без да будим съдържателя, който все още спеше в кухнята. Веднага забелязахме, че стълбата липсваше, и когато завихме зад ъгъла на «хотела», я видяхме облегната на стената. Тя стигаше до отворения капак на прозореца на горното помещение, наречено «стая». Едва сега открихме също и че от тази страна се намираше вратата, която извеждаше от кухнята навън. Бързо събудихме съдържателя.
— Къде са жените, които спяха горе? — попитах го.
— Тръгнаха си — отговори той и злорадо се ухили. — Аз ги изведох от стаята им.
— И то тайно, за да не забележим нищо.
— Така е, мешърс. Винаги гледам скъпите ми гости добре да се наспят. Ето защо отворих външната кухненска врата и толкова тихо подпрях стълбата отвън до стената, че нямаше да чуете нищо дори и да бяхте будни. После също тъй тихо се спуснаха и жените през прозореца.
Той каза всичко това с толкова подигравателен тон, че страшно ми се прииска да му зашия някой шамар. С мъка успях да се въздържа и продължих с въпросите си:
— Не знаете накъде тръгнаха, нали?
— Не.
— Но въпреки това сте осигурили за тях кола.
— Кола ли? — учуди се той. — Откъде знаете?
Спомних си думите, които Юдит беше казала на златаря: «Мистър Хънтър се е погрижил да отида бързо при него». Може би преди да се разделят той й е казал, че ще се разпореди да я чака готова за отпътуване кола?
— Знам, че тук при вас е имало кола за мисис Силвърхил — подхвърлих право в лицето на съдържателя.
— Щом като вече го знаете, няма смисъл да отричам. Чакаше я отсреща под навеса при железопътната гара. Наложи ми се да я набавя чак от Литъл Рок и платих за нея безбожно много пари, макар да е само някаква си стара бракувана пощенска кола.
— И накъде отпътува тази пощенска кола?
— Това не ви интересува.
— Well, както искате, сър! Я ни покажете сега конете, които ни предложихте!
— Не ги продавам. Откровено ще ви призная, че мисис Силвърхил, която е много изискана дама, ми плати, за да не ви давам коне.
— Тогава ще се намерят други хора, които ще ни продадат.
— Тук в Гейнсвил? Лъжете се. В това селище няма едно конско копито, което да не е моя собственост. А конете са хубави, длъжен съм да ви го кажа. Искате ли да ги видите? Те са на открито недалеч оттук в една оградена ливада.
Той изрече това със злорадия си тон, като същевременно посочи с ръка отвъд железопътната гара. Разбрах погледа, който ми хвърли Винету, и с привидно безразличие отвърнах:
— Е, човек би могъл поне да ги огледа. Покажете ни ги! Взехме целия си багаж и тръгнахме към ограденото място — на около десетина минути път от селището. Там имаше дванайсет коня. Няколко от тях ни харесаха. Но негодникът продължи да се инати и не желаеше да ги продава. Тогава реших да я карам по-накратко.