— Глупава история! — обади се Емъри. — Ако продължава така, и до края на живота си няма да догоним тази фуста!
— Поне до Албюкърки няма да стане — потвърдих аз.
— Тогава все пак си бил прав, когато казваше, че е по-добре да яздим право към Албюкърки.
— За съжаление този извод идва твърде късно. Няма как да се върнем.
— Даже и да беше възможно, Винету нямаше да го направи, — намеси се апачът. — Не е изключено Джонатан Мелтън да спре по пътя, за да изчака жената. Може би тогава тя ще намали бързината си.
— И къде според моя брат той ще спре?
— Там, където има вода, значи горе край реката Канейдиън, до която имаме още два дни път.
Поклатих глава, защото твърде високо ценях прозорливостта и опита на апача, за да си позволя да му възразя в присъствието на Емъри. По начало бях на друго мнение, но се бях подчинил на съвета му, така че сега всякакви упреци щяха да са излишни. Но той забеляза, че поклатих глава и ме попита:
— Моят брат не мисли като мен, така ли?
— Да. Струва ми се, че няма да догоним Юдит.
— Дори и в случай, че Джонатан Мелтън спре, за да я изчака?
— И тогава. Та нали ще чака само докато тя се появи и после веднага ще продължи заедно с нея.
— У ф! Може би ще й даде възможност да си почине!
— Сигурно е, че няма да й даде, защото нали ще узнае от нея, че сме по петите й!
При тези думи апачът сведе глава и смутено каза:
— Моят брат е прав. Трябваше да се вслушаме в неговия вътрешен глас, а не да следваме моя съвет. Винету постъпи като глупак.
Заболя ме, че този мъж сам се наричаше глупак. По-късно действително щеше да има удоволствието да види, че въпреки моето твърдение, ние все пак щяхме да догоним пощенската кола, ала за съжаление при съвсем други обстоятелства, различаващи се силно от предсказаните от апача.
До Канейдиън Ривър имахме още цели два дни път, и то ни предстоеше много трудно пътуване. Намирахме се на вече споменатото високо плато. Конете ни газеха в дълбокия пясък, а слънцето сипеше такава жар над главите ни, че имахме чувството сякаш се намираме във фурна. Въпреки това, първият ден измина успешно и след кратка почивка много ни се искаше да продължим по-нататък, за да използваме вечерната и нощна прохлада, обаче нямаше как да стане, защото в тъмнината сигурно щяхме да изгубим дирята.
За наше щастие на следващата сутрин отново се натъкнахме на голяма локва вода, която оставихме на конете да я изпият. Към обед стигнахме до едно място, където растяха бодливи кактуси. Техните заоблени плодове съдържат воднист сок, който не е кой знае колко вкусен, но за страдащия от жажда човек като нищо може да замести водата. Това го знаят и животните.
И така, пихме, докато утолихме жаждата си, а после отстранихме бодлите на цял куп кактусови плодове, които стръвно бяха унищожени от конете. След това продължихме ездата.
Надявахме се до вечерта да стигнем до някой от малките притоци на Канейдиън. Там сигурно щяхме да намерим толкова много вода и трева, че на всички лишения щеше да се сложи край.
Но скоро след обед въздухът стана задушен и едва можехме да дишаме, а на юг небето придоби червеникав цвят. На няколко пъти Винету се огледа в тази посока.
— Кажи-речи изглежда така, сякаш всеки момент може да очакваме ураган — подхвърли Емъри.
— Сигурно това ни чака! — отвърнах аз. — Цяло щастие е, че вече не сме кой знае колко далеч от реката. С ураганите в Ляно естакадо шега не бива.
— Моят брат Шарли е прав — съгласи се с мен Винету. — Когато Дъхът на Ляно се надигне от дълбините, той се понася яростно над пустинята, вдига пясъка чак до небесата и ако премине над плодородни земи, поваля цели гори.
— Мътните го взели! Наистина ли и двамата смятате, че ще си имаме работа с този зъл дух?
— Той идва. Винету го знае много добре. Нека моите братя пришпорят конете. Ако не искаме да бъдем погребани под облаците и вълните на пясъка, ще трябва да побързаме да намерим някое място, където ураганът няма да се стовари върху нас с цялата си мощ.
И така, накарахме конете да препуснат колкото им държаха краката. Благодарение на инстинкта си самите те разбраха, че зад тях, се надига страшна опасност и напрегнаха всичките си сили, без да има нужда да ги подтикваме с шпорите си.
Червеникавото сияние на южния хоризонт се разпростираше все по-нашироко и все по-надалеч. Издигаше се нагоре по небето. В горната си част то стана по-светло, а долната придобиваше все по-тъмен и по-тъмен цвят. След време стигна до зенита, като същевременно от двете страни на запад и изток бързо пълзеше в северна посока. Това беше опасно. Знаех го, защото веднъж вече бях преживявал подобна буря в Ляно естакадо.