Изминаха два часа, откакто забелязахме опасността. Ураганът щеше да се извие над нас най-много след петнайсетина минути, а конете ни едва можеха да се движат напред. Нито шпорите, нито ударите имаха резултат, понеже клетите животни и без друго доброволно бяха Напрегнали вече сетните си сили. Без някой да ги кара, самите те с голямо нетърпение се оглеждаха за спасително място.
Ето че по едно време, на изток, далеч в дясно от нас се появи ниско, продълговато възвишение. Натам пясъкът не беше вече толкова дълбок и тук-там се виждаха места, покрити с обикновена пръст, където растеше оскъдна трева.
— Краят на пустинята! — извика Винету. — Виждаш ли онзи продълговат хълм на изток и самотното сухо дърво право пред нас, а, Шарли?
— Да — кимнах аз, а вятърът просто отвя отговора от устата ми. Действително, точно пред нас, в нашата посока, на самия хоризонт се издигаше високо изсъхнало дърво, останало без клони.
— Познаваш ли хълма и дървото?
— Да. Спасени сме. Вече има трева, а на петнайсетина минути от дървото тече малкият поток, който извира отвъд хълма. Нека яздим в галоп, за да можем навреме да стигнем до водата.
Помагайки си с удари, пришпорихме конете, за да напрегнат последни сили. Ставаше въпрос не само за нашия, но и за техния живот. С провиснали езици те препуснаха напред. Ако бяхме спрели, те от изтощение щяха да рухнат на място. Но ние ги заудряхме, започнахме да подсвиркваме, да викаме, да крещим, за да поддържаме бързия им бяг, и скоро прелетяхме покрай изсъхналото дърво… по зелената трева все по-напред… пред нас изплуваха вече храсти, между които проблясваше водна повърхност… все по-напред, все по-нататък… навлязохме сред гъсталака… прегазихме потока… още малко нататък между храстите, и най-сетне спряхме.
Не беше нужно да слизаме от седлата, понеже конете ни веднага се строполиха на земята. Хълбоците им учестено пулсираха, от муцуните им капеше пяна, езиците им бяха провиснали, а очите им — затворени.
— Сваляйте одеялата! — извиках аз. — разтрийте животните! Започнете да ги шибате с пръчки, за да не измръзнат! Не бива да ги загубим! Без тях няма да можем да продължим!
Светкавично разгърнах моето одеяло и отрязах няколко клона от най-близкия храст. Винету последва примера ми, но Емъри не се съгласи току-така с нашите действия.
— Защо навлязохте толкова навътре в храсталаците? — попита той. — Не можехте ли да спрете при потока? В момента водата ни е по-необходима от всичко друго.
— Скоро ще разбереш защо постъпваме така. А сега побързай да се погрижиш за жребеца си!
Залових се с всички сили да разтривам моя кон, апачът правеше същото с неговия и англичанинът последва нашия пример.
И тогава… тогава се започна! Над нас из висините сякаш екна тромбон или туба. После се разнесоха хиляди свирещи, ревящи, съскащи и пронизително пищящи звуци. Първо ни връхлетя ужасна жега, а след това бяхме сковани най-неочаквано от такъв студ, като че бяхме попаднали на Северния полюс. Познат ми беше този студ. Точно той представляваше голяма опасност за нашите животни. Зашибахме ги с пръчките, за да задържим кръвта близо до повърхността на телата им.
Студът трая най-много една минута, но беше толкова пронизващ, че след огромните усилия и пренапрежение в последните часове и разгорещеното състояние на конете това неминуемо щеше да им струва живота. Удрянето с пръчките и непрестанното разтриване стоплиха и нас и направиха студа по-поносим.
После внезапно отново стана горещо. Гласът на тромбона, както и хилядите други звуци, замлъкна. Затова пък се разнасяше някакво мощно шумолене. Въздухът не беше вече прозрачен и едва можех да виждам Винету и Емъри. Подвикнах им:
— Хвърлете се на земята с глава на север! Дръжте се здраво, иначе торнадото ще ви отнесе!
Да, предвестниците бяха преминали и ето че връхлетя самият ураган. Въздухът беше наситен с пясък, който проникваше във всички отвори на тялото. Само за броени секунди ми бяха напълнени очите, ушите и носа, въпреки че бях покрил лицето си с одеялото. Можех да дишам с много голяма мъка. Кажи-речи се задушавах.
Това продължи около три минути. После всичко премина. Бяхме затрупани с пясъчна покривка, дебела около педя, педя и половина, но въздухът изведнъж пак стана чист и кристален. Надигнахме се от земята и с голямо блаженство свободно задишахме.
И тогава пред нас на юг съзряхме странна картина. Въпреки чистия и прозрачен въздух там не видяхме небе, а където всъщност трябваше да се намира то, имаше само обширна пясъчна равнина, в чиито най-отдалечен край се издигаше високо изсъхнало дърво, останало почти без клони.