— Но така самите вие сте се изложили на голяма опасност.
— Да, за съжаление! И наистина имаше защо да се разкайваме. Винету разчиташе на две места с вода, край които трябваше да минем. Но едното от тях бяхме принудени да го избегнем, понеже там се беше събрала каква ли не разбойническа сган, а когато по-късно се добрахме до другото място, видяхме, че е почти пресъхнало. Ако искахме да се спасим от смърт, трябваше преди всичко да съхраним конете си. Ето защо оставихме малкото вода на тях, а ние не получихме нито капка. Измъчвани от жажда, продължихме нататък.
— И всичко това само заради някакви си непознати хора?
— Да. И ти самият не би постъпил иначе. Нали те познавам.
— Pshaw! Но я продължавай!
— И така, оставихме се на конете да ни влачат, докато и те самите не можеха вече да си помръднат краката. Малкото вода, която получиха, не им даде кой знае колко сили и още на следващия ден не бяха в състояние да ни носят. Починахме си до сутринта на другия ден и малко поукрепнали, продължихме да вървим напред.
— Да вървите ли? Че не можехте ли да яздите?
— Не. Конете бяха твърде изтощени. Към обяд заклахме един от тях и изпихме кръвта…
— Бррр!
— Не казвай «бррр». Ако беше на наше място, щеше да постъпиш по същия начин. Вечерта бяхме принудени да убием още един кон. Третият умря през нощта. На следващия ден заклахме и другите. Кръвта им поддържаше живота ни, но не мога да ти опиша какво изпитвахме и в какво състояние се намирахме. Тогава разбрах, че кръвта наистина опиянява, макар може би само когато човек е изтощен и отпаднал толкова много. Продължихме да се влачим и да се препъваме, да падаме и с мъка да се изправяме на крака, изминавахме по няколко крачки и отново рухвахме, докато накрая останахме да лежим на земята.
— Ужасно! И къде се случи това?
— Недалеч оттук, може би на около един час езда в югозападна посока от изсъхналото дърво, което видяхме преди малко.
— Сега вече се досещам! Били сте нападнати от команчите и заради вашето състояние не сте могли да се съпротивлявате, нали?
— Така е. Лежах полужив на земята и треската рисуваше пред очите ми какви ли не безумни видения. Винету бе в същото положение. По едно време около нас изведнъж проехтя див рев и аз се опитах да се изправя, но не ми се удаде. Изпаднах в безсъзнание. Когато дойдох на себе си, видях, че съм вързан. До мен лежеше Винету заедно с четиримата ни спътници, а около нас команчите се бяха разположили на лагер.
— От колко души се състоеше отрядът им?
— Преброих четиринайсет негодници.
— Само!
— Да, само! Четиринайсет здрави и силни мъже срещу шестима, които бяха полумъртви от изтощение. Индианците ни нахраниха и ни дадоха вода. След като се посъвзехме дотолкова, че можехме да вървим, ни доведоха дотук, където отново ни разрешиха да ядем и да пием колкото ни душа искаше. Онези типове останаха с нас да лежат тук цялата нощ. После ни откараха при дървото. Както ни каза вождът, там трябваше да бъдем изгорени.
— А-а, значи с тях е имало и вожд?
— И дори много прочут. Името му беше Атеша Му, което ще рече Силната ръка. Беше известен като най-войнствено настроения вожд на команчите. И така, отведоха ни при дървото и ни изправиха до него. Най-напред здраво вързаха за ствола му двамата търговци и запалиха огън. След като те умряха, дойде ред на двамата ловци, а Винету и аз щяхме да останем за финала на тази ужасна церемония.
— И е трябвало да гледаш как умират и другите двама?
— Да. Гледката беше страшна, но още по-ужасно беше да ги слушаш. Уверявам те, че това беше такава сцена, за която предпочитам да мълча. И до ден днешен ме побиват тръпки на ужас винаги щом се сетя за нея. Най-сетне, най-сетне всичко с четиримата свърши и команчите се заеха с нас.
— Разказвай по-бързо, по-бързо, за да разбера час по-скоро как сте се отървали!
— Първо трябва да ти кажа, че ни бяха взели всичко…
— Също и пушките ти, Мечкоубиеца и карабината «Хенри»?
— По онова време все още нямах тази карабина.
— Ами Сребърната карабина на Винету?
— Вождът я беше присвоил като плячка. Докато изгаряха четиримата клетници, той я държеше в ръката си. Знаехме, че и двете й цеви бяха заредени. Конете не се намираха наблизо, защото ги бяха оставили тук край потока.
— При тях имаше пазачи, нали?
— Не. Беше добре за нас. Освен това трябва да отбележа, че изтощението и слабостта ни бяха изчезнали. Нещо повече, яростта, която ме беше обзела, сигурно бе удвоила силите ми. До вожда стоеше неговият син, един млад силен воин, който държеше в ръка моя тежък Мечкоубиец. След тези предварителни обяснения лесно ще отгатнеш останалото. Бяха ни накарали сами да вървим от потока до дървото, така че краката ни не бяха вързани, обаче индианците бяха извили и стегнали с ремъци ръцете на гърба ни. Винету ми хвърли един многозначителен поглед и с очи ми посочи дървото, а после и потока. Никой не го забеляза, но аз го разбрах веднага. Отначало другите четирима бяха вързани по абсолютно същия начин като нас, ала накрая ги поставиха лице срещу лице и пак ги вързаха като прегърнати. След това двама по двама ги стегнаха за дървото. Червенокожите бяха измислили тази прегръдка на кладата, за да увеличат предсмъртните мъки на жертвите си, но ние се надявахме точно това да ни спаси. Ако смятаха и нас да връзват по този начин, то трябваше макар за броени мигове да ни освободят ръцете, и се надявахме това да се окаже достатъчно за избавлението ни.