— Страшни мигове, страшни мигове, които не бих желал никога да преживея!
— Стана така, както се бяхме надявали. Вождът направи знак на сина си и на един друг индианец. Младият команч се приближи до Винету, за да изпълни длъжността на палач, а другият пристъпи към мен. Той развърза възела на гърба ми и после ме хвана за ръката, за да ме отведе при Винету, чиито ръце в момента също бяха свободни. Наредиха ни да се прегърнем. Тогава с лявата си ръка апачът изтръгна торбичката с муниции от пояса на вожда, а с десницата си грабна Сребърната карабина от ръцете му. В същото време аз се отърсих от индианеца, който ме държеше, светкавично измъкнах ножа от пояса му и го затъкнах в колана си, докато с другата си ръка така го блъснах, че той отхвръкна надалеч. Вляво от мен стоеше синът на вожда, който си беше присвоил моя Мечкоубиец. Изтръгнах от ръцете му пушката, както и торбичката с патрони, и двамата с Винету се втурнахме към потока.
— Не стреляха ли по вас?
— Не. Негодниците бяха толкова слисани, че отначало останаха със зяпнала уста. После чухме зад нас яростни крясъци. Хукнаха да ни преследват, обаче ние имахме вече толкова голяма преднина, че никой не успя да ни догони. Щом стигнахме до първите храсти, Винету спря и застреля първите двама от преследвачите ни. Моята пушка също беше заредена, тъй че посрещнах следващите двама с куршум. Тогава другите предпочетоха да не бързат чак толкова. Спряха, известно време се съвещаваха, а след това се разпръснаха, за да се приближат до нас от няколко страни. Така обаче ние спечелихме време да си изберем най-хубавите коне, да препуснем и да изчезнем от очите им.
— Какъв късмет! И ми разказваш всичко това с такова безразличие!
— Че как иначе да ти го разкажа? Индианците достатъчно ни бяха улеснили задачата. После пък ние започнахме да ги преследваме, за да отмъстим за изгорените хора. Трябваше да има изкупление за четворното убийство и действително им отмъстихме. Вече бяхме застреляли четирима. На следващия ден имаше още четирима убити, а на по-следващия — други трима…
— Всичко това прави единайсет. Отначало са били четиринайсет, тъй че са останали само трима.
— Сметката ти е вярна. Всичките команчи заслужаваха смърт, но един от тях трябваше да запазим жив, за да разкаже на своите как Винету знае да наказва убийствата. Останалите трима изненадахме отвъд Канейдиън на едно място, наречено от индианците Кеапаиуай, Долината на смъртта. За двама от тях то наистина оправда името си.
— Вождът беше ли вече мъртъв?
— Не, беше от последните трима. Запазихме го за накрая, за да му доставим удоволствието да вижда близо пред себе си своята сигурна гибел. Застреляхме го заедно с един от неговите придружители. Последния команч оставихме да си върви. У битите погребахме с всичко каквото имаха по себе си, но преди това им взехме предметите, които бяха ограбили от нас. Между тях имаше и няколко писма от форт Дейвис, които по-късно предадохме във форт Додж заедно с другите неща. Тъй като беше вожд, Атеша Му трябваше да бъде погребан в достоен за него гроб. Винету не отстъпи от този обичай, макар че се касаеше за смъртен враг. В Долината на смъртта намерихме в скалите широка цепнатина, където го положихме с оръжията му в ръцете и торбичката с амулета, окачена на врата му.
— И там ли лежи все още? Сигурно хищниците са се промъкнали в цепнатината и са го изяли.
— Не са, защото я запълнихме с камъни. Изглежда, единственият команч, когото нарочно оставихме жив, ни е наблюдавал, понеже индианците знаят къде е гробът на Силната ръка. Сигурно той им е описал мястото му.