— Косата ми? Моята…
— Мълчи, крастава жабо, иначе ще ти взема не само косата, ами и скалпа! — кресна му вождът.
Мелтън не се подчини доброволно на заповедта му. Напротив, завика и запищя с все сила, но бе съборен на земята, където бе здраво притиснат от шест чифта ръце, а след това един стар команч смъкна косата му с ловджийския си нож. Ако се съдеше по гримасите, които правеше Мелтън, както и по крясъците, които надаваше, изглежда това сухо бръснене не беше особено приятно.
Когато главата му се оголи съвсем, индианците пуснаха Джонатан, той бързо скочи на крака и се оттегли зад колата. Тогава вождът се обърна към еврейката, която тъкмо в този момент се канеше да изчезне подир него.
— Стой, почакай! Белият воин Олд Шетърхенд беше наречен твой обожател. Вярно ли е?
— Да — отговори тя, без да сведе очи.
— Ти си го отблъснала и си предпочела да заминеш с мъжа, който се скри зад колата. Станала ли си вече негова жена?
— Още не.
— Едно индианско момиче никога няма да предприеме пътуване с мъж, на когото още не е станало жена. А езикът ти е като змийски зъб, който пръска отрова. Хиляди червенокожи скуоу и девойки биха казали «да», ако Поразяващата ръка ги пожелае. А той никога няма да вземе за жена такава усойница като теб. Ти лъжеш. Признай си!
— Да — промълви тя малодушно.
— Изричайки лъжи, ти пръскаш отрова срещу един прославен воин, когото не си достойна да погледнеш в очите. Вътрешно си приличаш с човека, с когото си тръгнала на път, затова нека тази прилика стане и външна! Ти обиди един велик воин, който бе достатъчно горд, за да не пожелае да се защити, макар и с две-три думи, срещу една жена. Острижете и нейната коса! Нека после двете крастави жаби пътуват накъдето си поискат!
Красивата Юдит нададе такива писъци, че това ме принуди да помоля вожда:
— Ават-у е велик воин. Тази скуоу не е достойна той да се занимава с нея. Нека й остави косата и гордо й обърне гръб!
Команчът ми хвърли пронизващ поглед.
— Кой дава право на Поразяващата ръка да променя заповедите на Голямата стрела? Един истински воин и вожд никога не бива да взема обратно веднъж казаните думи. Ще стане както наредих. Смъкнете й косата!
Бях направил каквото ми бе възможно в моето безпомощно положение и извърнах глава, та поне да не гледам онова, което за съжаление нямаше как да не слушам. Изглежда, Юдит се съпротивляваше с всички сили. Тя крещеше и пищеше сякаш я набиваха на кол. След като притихна, аз се обърнах, обаче никъде не я забелязах, защото беше избягала в пощенската кола. Оттам се разнесе гласът на Мелтън:
— Нека Голямата стрела пак ми каже дали ще убие тримата пленници!
— Ще удържа на думата си. Утре ще бъдат зазидани — отвърна вождът. — А сега нека подлият бледолик със своята скуоу направят така, че да не ги виждаме повече, иначе ще им вземем и нещо друго освен косите!
С трескава бързина конете бяха впрегнати в колата, а резервните животни бяха вързани отзад. Двамата кочияши с един скок се озоваха на капрата и Мелтън се качи при своята Юдит. После каретата потегли. Човекът, когото бяхме преследвали и в Африка отвъд океана, и тук, отново ни се изплъзваше, а ние… ние щяхме да бъдем живи погребани.
Бяха ни свалили от конете и лежахме в тревата. Този ден команчите все още не бяха яли. Канеха се да се нахранят тук на това място преди да яхнат конете си и да се отправят към Долината на смъртта.
И през ум не ми минаваше да губя надежда. Та нали участта ни щеше да се реши едва на следващия ден, а дотогава разполагахме поне с двайсетина часа. Какво ли не може да се случи за двайсет часа!
Вярно, не разчитах на чужда помощ. Трябваше сами да си помогнем, но как?
Успокоителното на първо време беше, че явно нямаха намерение да ни измъчват. Вождът беше доказал, че ни уважава. Засега не можехме да желаем повече.
Дадоха ни да ядем. Имаше месо, а мръвките, които получихме, бяха също толкова големи като онези на команчите. Развързаха ни ръцете, понеже не искаха да ни хранят като малки деца. През това кратко време индианците зорко следяха всяко наше движение. После отново ни вързаха ръцете на гърба.