— Свободен да, но не и без моята Сребърна карабина!
— И аз няма да си тръгна без моите пушки — съгласих се с него, обръщайки се на немски към Емъри.
— Ами ако се окаже невъзможно? — попита англичанинът.
— Ще си ги взема по-късно. Свободата е нещо много скъпоценно, но какво ще правя в тези земи, ако нямам оръжия?
— Съвсем вярно! И все пак в случая става въпрос за живота ни!
— Това е най-важното. Значи ще избягаме без оръжията си! Но ако бях сигурен, че животът ми не е в опасност, щях да стоя в плен дотогава, докато се откриеше възможност да взема и оръжията си.
До падането на здрача оставаше около един час, когато се добрахме до Долината на смъртта. Бавно, като погребално шествие, ние се спуснахме на коне по стръмния склон един подир друг. Ами ако наистина не ни беше писано пак да се изкачим горе? Побързах да се отърся от подобни мисли.
След като стигнахме до дъното на котловината, вождът свърна към мястото, където поточето извираше от скалите. Там спря и скочи от коня. И другите направиха същото, защото при водата щяхме да прекараме нощта. Щом слязохме от седлата, индианците се опитаха да напоят конете, обаче животните отказаха да пият съдържащата сяра вода, която миришеше и имаше вкус на развалени яйца.
През това време огледах котловината. В северозападния й край, там където скалите бяха най-стръмни, се намираше процепът, в който на времето бяхме погребали вожда. Цепнатината не беше голяма. Долу бе широка най-много два метра и се стесняваше толкова бързо, че на височина един човешки бой ширината й възлизаше само на две педи. Оттам нагоре тя продължаваше на значителна височина, запазвайки същата ширина. Тъй като беше невъзможно да се затрупа с камъни толкова нависоко, въздухът имаше свободен достъп до нея, и ако наистина ни бе писано да бъдем зазидани вътре в скалата, то можехме да умрем от глад и жажда, но не и от задушаване. Каменната плоча, поставена пред отвора, беше тежка и долу бе по-широка от цепнатината. На височина имаше метър и половина. Въпреки тежестта си, тя нямаше да е достатъчна, за да ни задържи в гробницата, защото ние тримата бяхме достатъчно силни, за да я избутаме и съборим отвътре и така да си открием пътя към свободата. Но наоколо се търкаляха достатъчно много камъни, за да се натрупа такава голяма купчина пред плочата, че да е невъзможно да я помръднем дори и на сантиметър.
Най-напред индианците ни отведоха при гробницата. Бяха необходими усилията на петима от тях, за да отстранят плочата. След като това стана, вождът се приближи до отвора и с тържествен глас заговори:
— Тук лежи погребан Атеша Му, великият вожд на команчите. Неговият дух отиде във Вечните ловни полета, където дълго и напразно очаква душите на убийците си, които трябва да му прислужват. Нека той се върне и чуе какво имам да му казвам, аз, неговият син и отмъстител!
Той изчака малко, очевидно за да даде време на духа на баща си да пристигне от Вечните ловни полета, и после продължи:
— Силната ръка беше преследван и убит от Винету и Поразяващата ръка. Но ето че двамата неприятелски воини попаднаха в ръцете ми и ще заплатят с живота си за неговата смърт. Всеки мъртвец отива във Вечните ловни полета така, както се чувства в момента на смъртта си. Ако бяхме решили да измъчваме и нараним убийците, те щяха да се появят пред Атеша Му слаби и окървавени и щяха да му бъдат лоши слуги. Ето защо няма да посягаме на тях и съвсем здрави ще ги зазидаме при неговите тленни останки, за да умрат без рани и да му служат по-добре. Така той ще може да се хвали и гордее с тях пред всички покойници във Вечните ловни полета. Хау!
Отново поставиха каменната плоча пред отвора на гробницата, без да успея по-подробно да огледам вътрешността й. Поведоха ни към потока. Приблизително на двайсет и пет крачки от неговия извор в скалата се врязваше тесен процеп без изход, където ни вкараха. Там ни наредиха да седнем и след като ни вързаха краката, оставиха при нас двама воини, на които вождът внуши да бъдат безкрайно внимателни и предпазливи. После всички други продължиха към потока.
— Проклето хрумване, да ни натикат тук! — недоволно промърмори Емъри на немски. — Безкрайно неприятно, че им дойде подобна мисъл!
— Тъй ли мислиш? А пък аз се радвам, че постъпиха така.
— Не те разбирам. Ако бяхме на открито, можехме да наблюдаваме какво става на всички страни и щяхме да имаме свободно пространство за действие във всички посоки.
— Но и нас щяха да наблюдават по-добре. Нека първо се стъмни. После пазачите няма да могат да ни виждат и ние ще се освободим, без да забележат каквото и да било. Тук към нас са насочени само два чифта очи, а ако бяхме на открито при водата, щяхме да сме изложени на погледите на всички команчи.