— Нека моите братя бдят при него — каза Винету, — а аз ще се изкача бързо до горе, за да наблюдавам команчите.
Апачът се отдалечи. Голямата стрела лежеше в краката ни и гледаше с очи, в които се четеше неописуема ярост. Друг на негово място най-вероятно би си мълчал. Но вождът беше повярвал, че отдавна сме напуснали котловината, и сигурно изгаряше от нетърпение да узнае как ни се е удало да го подмамим в тази клопка. Ето защо той попита:
— Къде се беше скрил Поразяващата ръка със своите спътници, та не успяхме никъде да ги открием?
— В гробницата на баща ти.
— Уф! Защо не избягахте веднага?
— Защото не искахме да си отидем без конете и оръжията. Както виждаш, вече си ги взехме.
— Винету и Поразяващата ръка са много дръзки воини — с мъка процеди той, защото се задавяше от гняв.
— Тогава значи разбираш, че воините на команчите би трябвало да са значително по-умни, за да успеят да ни задържат в плен. Вие успяхте да ни заловите, защото един зъл човек ни предаде. Но повторно това няма да ви се удаде. А пък идеята да ни затворите в гробницата на баща ти беше такава, че можеше да хрумне само на един толкова млад воин като теб.
— Но все още не сте ни избягали!
— О, чувстваме се в толкова голяма безопасност, сякаш на този свят не съществуват никакви воини на команчите! Нужна ми е само тази единствена пушка, която виждаш в ръката ми, за да ги изпратя всичките във Вечните ловни полета. Сигурно си чувал за тази карабина.
— Да. Злият дух ти я е дал. С нея можеш да стреляш колкото си искаш, без да е необходимо да зареждаш.
— Щом го знаеш, не бива да казваш, че твоите воини пак ще ни заловят.
Той замълча, затвори очи, след малко пак ги отвори и като ми хвърли изпитателен поглед, попита:
— Аз съм в ръцете ви. Какво ще правите с мен?
— Ти искаше да ни подготвиш мъчителна смърт. Щяхме бавно да умрем от глад и жажда в гробницата на Силната ръка. Каква участ очакваш ти сега от нас?
— Смърт. Сигурно ще ме измъчвате, но от устата ми няма да чуете ни вопъл, ни стон.
— Ние няма да те изтезаваме, няма и да те убием. Ти не ни измъчва, а се отнесе към нас с уважение като към храбри воини. Затова ще си тръгнем и ще те оставим тук, за да те намерят по-късно твоите воини и да те освободят. Винету и Поразяващата ръка не жадуват за човешка кръв. На времето те нямаше да застрелят и баща ти, ако той не беше изгорил съвсем невинните четирима бледолики.
В този момент Винету се завърна. Той беше чул последните ми думи и се обърна към вожда:
— Да, нека Голямата стрела обясни на воините си, че Винету е приятел на всички червенокожи мъже и гледа на синовете на команчите като на свои врагове само тогава, когато те се държат враждебно към него. Ти искаше да ни убиеш. Затова можехме да ти поискаме живота, но няма да ти го отнемем. Обаче ще ти вземем нещо друго. Искахме да заловим един бледолик, който е голям престъпник. Ти взе под закрилата си този човек и му разреши спокойно да си отиде заедно с жената, която не е омъжена за него. После ни докара тук. Така онзи мъж спечели голяма преднина, която ще можем да стопим само с много добри коне. Воините на команчите имат тук ездитни животни, които са значително по-хубави от нашите. Ние ще ги разменим срещу три от вашите коне. Аз ще взема твоя жребец. Хау!
Винету се метна на коня на команча, насочи го към стръмната пътека и ни направи знак да го последваме. Емъри понечи да отиде да вземе своето животно, но Винету каза:
— Нека моите братя оставят конете си тук. Горе ще намерят много по-хубави животни.
Той смуши жребеца и пое напред, без да погледне вожда. Ние тръгнахме подир него. Не беше трудно да се разбере, че команчът кипеше от гняв заради загубата на коня си. Това беше едно великолепно животно. При другите команчи бях забелязал още няколко коня, които по нищо не му отстъпваха. Затова бях много любопитен да видя какво ли щяхме да намерим горе в равнината. Щяхме да получим хубави коне от стадата на команчите. Не питах по какъв начин, защото Винету нищо не каза. Безмълвно той яздеше пред нас като човек, който изобщо няма причина да бъде предпазлив. Сигурно знаеше много добре какво върши.