— Че какво друго?
— Приключен? — попитах изплашено. — Но тогава би трябвало да се е намерил истинският наследник, нали?
— Така и стана!
— И си получи наследството?
— Да, получи го до последното пени.
— Ами семейство Фогел от Сан Франсиско?
— Фогел ли? С никакви Фогел от Сан Франсиско не съм си имал работа.
— Така ли? Ами кой получи наследството?
— Смол Хънтър.
— Мътните го взели! Значи все пак съм закъснял! Но нали ви предупредих да внимавате със Смол Хънтър!
— Какво? Предупредили сте ме да внимавам със Смол Хънтър? Трябва да ви кажа, че този млад джентълмен е мой приятел.
— Знам го, тоест знам, че ви е бил приятел. Нима един мъртвец може все още да ви е приятел?
— Мъртвец ли? Какво говорите! Смол Хънтър е жив и здрав.
— Мога ли да попитам къде се намира?
— На пътешествие из Ориента. Сам го изпратих до кораба, с който отплава за Англия.
— За Англия! Хмм! Сам ли отпътува?
— Съвсем сам, без никакви слуги, както подобава на един истински скитник, свикнал да обикаля света. Той събра всички налични пари, останалото набързо разпродаде, а после пак тръгна на път, ако не се лъжа — за Индия.
— И взе със себе си цялото си състояние?
— Да.
— Това не ви ли направи впечатление? Нима е нормално един пътник да мъкне със себе си цялото свое състояние, и то когато възлиза на не знам колко си милиона?
— Не е, обаче Смол Хънтър не е пътешественик в обикновения смисъл на думата. Той има намерение да закупи имот нейде в Египет или пък в Индия и там да се засели. Това е единствената причина, поради която превърна цялата си собственост в налични пари.
— Ще ви докажа, че причината е съвсем друга. Но преди това ви моля да ми кажете дали той има на тялото си някакви по-особени отличителни белези!
— Защо искате да знаете подобно нещо?
— Ще научите, но първо ми отговорете!
— Наистина съществува една особеност, която обаче не може току-така да се забележи. На краката си той има по шест пръста.
— А човекът, на когото сте тикнали в ръцете онези милиони, също ли имаше дванайсет пръста на краката?
— Как ви хрумна този странен въпрос! Нима законът предписва при предаването на едно наследство първо да се броят пръстите на краката на наследника?
— Не, обаче човекът, на когото сте предоставили това огромно състояние, има в ботушите си само десет пръста. Истинският Смол Хънтър с дванайсетте си пръста на краката лежи погребан от племето улед аяри в земите на туниските бедуини.
— Погре…
Адвокатът не успя да изговори цялата дума, отстъпи две крачки назад и втренчи в мен смаяния си поглед.
— Да, погребан — продължих аз. — Смол Хънтър е убит, а вие предадохте неговото наследство в ръцете на един измамник.
— Заблуждавате се. Със Смол Хънтър сме толкова близки приятели, че даже при голяма външна прилика още в първия час от общуването ни всеки измамник би се изложил на голямата опасност да го разкрия.
— Би се изложил на опасност? Е, да, признавам го, ала опасността му се е разминала безкрайно щастливо.
— Добре помислете какво говорите! Вие сте Олд Шетърхенд. Затова съм убеден, че сте дошъл тук не само за да ми донесете тази невероятна вест, а и да действате според споменатите обстоятелства.
— Наистина имам такива намерения. Впрочем аз започнах да действам и по отношение на вас, когато ви написах онези две писма от Саутхемптън.
За пръв път чувам за тях.
— Тогава позволете да ви покажа вашите два отговора!
Извадих писмата от джоба си и ги сложих върху масата. Той прочете едното, а после и другото. Непрекъснато го наблюдавах. Как се промени само изразът на лицето му! След като прочете и второто, той отново посегна към първото писмо, а после пак се върна на второто. Прочете ги по три-четири пъти без да каже нито дума. Лека-полека руменината изчезна от страните му. Той пребледня като мъртвец и изтри с длан челото си, което се бе покрило с едри капки пот.
— Е? — попитах аз. тъй като той продължаваше безмълвно да се взира в листовете,. — Нима не познавате тези писма?
— Не — отвърна той, като дълбоко пое въздух и отново се обърна към мен.
Бледите му до преди малко страни се зачервиха. Това бе в резултат от уплахата и вълнението му.
— Но я погледнете пликовете! Писмата са излезли от вашата кантора, което доказва и печатът ви.
— Така е.
— И са подписани от вас!
— Не!
— Не? Тук виждаме два различни почерка. Писмото е написано от някой от вашите хора и после е подписано от вас.
— Едното е вярно, но другото не е.