Когато се озовахме горе, забелязах, че команчите наистина са проявили голямо безгрижие. Те все още търсеха следите ни и се бяха разпръснали, за да огледат всички посоки. Видяхме ги как наведени, старателно претърсваха всяка педя земя. Тъй като конете им лесно можеха да заличат нашите дири и изобщо щяха само да им пречат в търсенето, те ги бяха събрали на едно място и ги бяха оставили под надзора на един-единствен пазач. Намираха се недалеч. Трябваше да извървим най-много шестстотин крачки. Команчът седеше на земята с гръб към нас и съсредоточено наблюдаваше усилията на своите другари.
— Този човек сигурно ще чуе стъпките на моя кон — усмихнато каза Винету. — Затова ще почакам тук. Нека моите братя отидат тихо при него и си изберат двете най-хубави животни.
Апачът остана да чака на мястото си. Взех в ръка карабината «Хенри», за да сплаша червенокожия, и заедно с Емъри се запромъквахме към него. Пазачът наблюдаваше напразните усилия на своите съплеменници с такова съсредоточено внимание, че се добрахме до конете и се спряхме близо зад гърба му, без да забележи каквото и да било. Тогава го попитах:
— Ще ми каже ли синът на команчите какво търсят толкова настойчиво неговите братя?
Индианецът се огледа, видя ни, скочи на крака като изхвърлен от пружина и, втренчвайки поглед в нас, изпелтечи:
— Пора… Поразяващата… ръка!
— Да, аз съм. А познаваш ли воинът, който ей там е възседнал коня си?
— Винету, яхнал жребеца на нашия вожд!
— Така е. Тогава ми кажи какво търсят твоите братя из равнината?
— Те… те… търсят… вас! — отвърна той, все още съвсем слисан.
— Нас ли? Тогава върви бързо да им кажеш, че сме тук!
Той не показа намерение да направи каквото му наредих, а продължаваше да ни гледа така, сякаш виждаше пред себе си призрак. Тогава насочих дулото на карабината си към него и го заплаших:
— Побързай ти казвам, иначе незабавно ще получиш куршум!
— Уф! — изплашено възкликна той, обърна ни гръб и се затича колкото му държаха краката. Вече имахме свобода на действие. Избрахме си двете най-хубави животни от конете, които до един бяха оседлани.
Индианецът хукна, сякаш бе на състезание и надаваше крясъци, които се чуваха надалеч. Така той привлече вниманието на своите другари. Те видяха, че сочи към нас и се завтекоха към него. По този начин ни се отвори свободно пространство. Метнахме се на конете и поехме в галоп на юг, където в момента на по-малко от един изстрел разстояние не се намираше никакъв индианец. По-късно отново свърнахме на запад.
Трета глава
Братоубийство
И през ум не ни мина да се върнем до онова място край Канейдиън, където за последен път видяхме Джонатан Мелтън. Това би означавало само излишна загуба на време. Напротив, доколкото ни позволяваше теренът, поехме веднага към Албюкърки, следвайки въздушната линия. На четвъртия ден привечер стигнахме целта си.
Град Албюкърки е получил названието си от едноименния херцог, който е бил вицекрал на Мексико. Албюкърки означава бял дъб (albaquercus). Селището се състои от две части, които никак не си приличат — стария испански и новия американски град. Двете градски части са отделени от широко незастроено пространство. Старият испански облик се е запазил чист от чуждо влияние във всяко отношение и никъде другаде новоамериканският стил не му се противопоставя толкова отблъскващо, както тук. Новият Албюкърки досущ приличаше на всички други никнещи като гъби след дъжд американски градчета, с лоши непавирани улички и улици, с дъсчени тротоари за пешеходците от двете страни. Повечето от къщите бяха постройки от дърво с магазинчета и пивници от какъв ли не вид. Градът е разположен на левия бряг на Рио Гранде дел Норте. На десния бряг се е ширнало голямото село Атриско.
Даже и да не бяхме толкова добре осведомени, пак бихме предположили, че ако все още се намираха в това селище, преследваните от нас хора трябва да се търсят в американската част на града. А ние знаехме, че срещата щеше да се състои в «салуна» на Пленър. Естествено и през ум не ни мина да отидем в тази странноприемница и тримата наведнъж. Напротив. Спряхме пред едно друго място наречено хотел. Двамата с Винету останахме там, а Емъри продължи с коня си към Пленър, за да отседне при него. От нас тримата англичанинът най-малко биеше на очи. Казахме му колкото може по-рядко да се мярка пред хората в странноприемницата и му възложихме задачата да събере възможно най-подробни сведения.