В този момент Винету ме попита:
— Моят брат няма ли да отиде да попита къде живеят? Нали ще трябва да поговорим с тях!
Прав беше. Тази вечер двамата излизаха за последен път на сцената. Може би още на следващия ден щяха да си заминат. Трябваше да говоря с тях. И така, станах от стола си, за да отида при брата и сестрата. При това се видях принуден да си пробия път през застаналата в коридора тълпа, което привлече погледите на хората върху мен. И ето че чух едно изплашено полувисоко, но все пак ясно доловимо възклицание:
— The devil! Я виж, та това е Олд Шетърхенд!
Погледнах към мястото, откъдето се разнесоха тези думи. Един до друг там седяха двама мъже, които носеха широкополи сомбрера; Изпод огромните периферии на шапките се виждаха единствено черните им големи бради. Веднага щом забелязаха, че гледам към тях, те се извърнаха настрана. Това не можеше да не ми направи впечатление. Обаче назоваването на името ми привлече погледите на мнозина върху мен, което ми беше досадно, и затова продължих напред.
Братът и сестрата прекарваха паузите зад завесата. Аз се спрях пред нея и попитах на немски:
— Ще разрешите ли на един познат да влезе при вас?
Завесата се отдръпна и аз побързах да вляза в помещението зад нея.
— Кой… кой… вие, вие ли сте? — попита Франц и от изненада отстъпи две крачки назад.
— Господин Май! — силно извика Марта. Стори ми се, че тя се олюля. Пристъпих към нея, за да я подкрепя. Тогава тя ми хвана ръцете и ги целуна, преди да успея да й попреча.
Заведох я до стола и казах на брат й:
— Колко се радвам, че ви намерих тук! Имам да ви съобщавам много важни неща, но сега не бива да ви преча и затова искам само да ви попитам къде живеете.
— В последната къща в края на града, близо до реката — отвърна той.
— Ще ми позволите ли след концерта да ви придружа?
— Да, да, даже много ви молим да го направите!
— Добре! Значи ще дойда тук да ви взема. И Винету е с мен.
Марта скри лице в ръцете си и заплака. Тръгнах, за да съкратя това силно за тях вълнение. Когато пак стигнах до мястото, където чух да произнасят името ми, реших да поогледам малко по-подробно онези двама мъже, ала те бяха изчезнали. Де да не ги бях отминавал току-така!
Този път измина доста време преди братът и сестрата отново да се появят. Марта трябваше да се успокои, за да се покаже отново пред публиката. Франц изпълни една концертна пиеса, а после тя пя. След като бурните аплодисменти най-сетне отшумяха, слушателите проявиха такова въодушевление, че никой не искаше да си отиде. Измина доста време преди залата да се опразни. Винету също си тръгна. Той желаеше да ме остави насаме с брата и сестрата. И без това щяхме да разговаряме на немски, а той нямаше да разбере почти нищо. Когато предположих, че вече никой от екзалтираната публика няма да досажда на певицата, аз се отправих към малкото помещение, за да ги взема. Тя не ми каза нищо, аз също. Подадох й ръка и излязохме от залата. Брат й не можеше веднага да тръгне с нас, понеже имаше делова работа със съдържателя на заведението.
Вечерното небе беше оцветено с онова особено синьо, което е присъщо за Ню Мексико, където често се случва да не вали по цяла година. Въпреки че луната не беше изгряла, можеше да се вижда почти като през деня. Къщата, където се намираше жилището на Марта и Франц, беше разположена малко по-нататък, близо до реката. Хазайката беше вдовица от испански произход. Марта не беше пожелала да живее в някоя от обществените странноприемници. Макар да ги наричаха хотели, те в никакъв случай не заслужаваха това гордо название.
Тясната, добре утъпкана пътека ни водеше покрай самата река. По брега растяха различни храсталаци, зад които се виждаше стърчащата от водата тръстика. Отвори ни хазайката. Тя очакваше завръщането на брата и сестрата и по лицето й се изписа учудване, когато видя наемателката си, придружавана от непознат мъж, но не каза нито дума. Дойде с нас да ни свети по тесните стълби към горния малък и нисък етаж, където бе разположено тристайното жилище на моите двама познати. Къщите с такъв горен етаж в Албюкърки бяха голяма рядкост.
Когато седнахме един срещу друг, без да бързам, аз подех предпазливо разговора, обмисляйки всяка дума.
— Нали знаете, че вашият брат беше при мен, в родината отвъд океана, за да ми съобщи какво е вашето положение тук?
— Да. Аз бях човекът, който му вдъхна кураж да се обърне към вас.
— Та нима за това бе нужен кураж?