— Разбира се. Той мислеше, че след всичко случило се по-рано, едва ли ще проявите готовност да ни помогнете.
— Тогава значи не ме познава достатъчно добре. Впрочем май че Винету ви е накарал да се обърнете към мен. Или не е така?
— Да, така е. Този прекрасен човек дойде при нас, като че изпратен от самия Бог. Избави ни от голяма беда и само на неговата безкористна и великодушна подкрепа дължим възможността да започнем това концертно турне.
— Мога ли да попитам какъв е финансовият резултат?
— Отличен! Където излизаме за пръв път на сцената, ни посрещат с видимо съмнение, но после винаги получаваме бурни аплодисменти и искат от нас да изнасяме и други концерти. Така беше и в този случай.
— И накъде ще пътувате сега?
— Тръгваме за Санта Фе, а след това ще продължим на изток.
— Аха! Значи не сте доволна от досегашните си успехи и искате да станете милионерка, така ли?
Тя сведе очи, а на лицето й се появи сериозно изражение.
— Милионерка? Не желая да ставам пак такава, поне не на цената, която бях принудена да заплатя навремето. Скоро разбрах, че съм била заслепена. Споменахте и за успехите ми, нали? Не си мислете само, че те са в състояние да ми завъртят главата! Знаете, че и по-рано предпочитах да не е у дома, а не пред публика. Целта ми в живота не беше да стана певица, която може да бъде слушана от всеки, купил си билет. Сега бих се радвала много повече, ако на времето не ме беше «открил» капелмайсторът. Той ме взе, когато се намирах в много тежко положение и трудно се издържаше. Ако не го беше направил, и до ден днешен щях да си остана бедна работничка и…
Тя се поколеба да продължи, но тъй като не казах нито дума, отново по де:
— … и може би въпреки това щях да бъда щастлива, или по-скоро щях да си остана толкова щастлива, колкото бях по онова време.
— Надявам се да нямам никакви основания да ви причислявам към нещастните хора.
Тогава тя пак вдигна очи, замисленият й поглед се зарея нейде над главата ми и ми отговори:
— Какво значи щастие и какво — нещастие? Не бива под щастие да разбираме непрекъснат низ от радости и блажено състояние на духа, а под нещастие — постоянната душевна болка и мъка. Но я ме попитайте дали… съм доволна, тогава ще ви отговоря с «да» обаче само ако… се насиля.
Както изглеждаше, разговорът щеше да вземе доста мъчителна насока и затова се зарадвах, че в този момент се появи брат й. Под мишницата си носеше някакъв пакет, който сложи на масата, посочи с лявата ръка към него, подаде ми десницата си и зарадвано каза:
— Сърдечно добре дошъл, драги сънароднико! Кой би могъл да предположи подобно нещо! Когато ви видях, просто се вкамених от смайване, но и от радост. А сега нека отпразнуваме нашата среща! За тази цел донесох нещо. Познайте какво е то!
— Сигурно вино, а?
— Да, но какво! Ето, прочетете!
— «Ридесхаймер Берг»! — прочетох.
— Да — усмихнато кимна той, като ми поднесе бутилката още по-близо пред очите. — Навярно се учудвате, а?
— Не, никак. По-скоро се ядосвам.
— Защо?
— Защото не е истинско.
— Първо го опитайте, първо го опитайте!
— Не е нужно. Дори надписът на етикета е фалшифициран, защото името на градчето е Рюдесхайм, а не Ридесхайм.
— А-а! — разочаровано възкликна той, след като огледа етикета малко по-внимателно. — Изобщо не го бях забелязал.
— Фамозна правописна грешка! Ако етикетът е печатан тук, тогава кой знае къде са го забъркали туй вино! Колко платихте за бутилката?
— Петнайсет долара.
— Две ли взехте?
— Една!
— Аха! Е, поносимо е. Иначе има вино «Рюдесхаймер», за което даже отвъд океана, там където се произвежда, хората заплащат значително повече. Можете да прежалите трийсетте долара. Хайде да опитаме това знаменито ридесхаймско!
Той напълни три чаши. Чукнахме се и ги поднесохме към устните си. Братът и сестрата отпиха по глътка и веднага направиха ужасени физиономии. Аз обаче изобщо не го опитах, защото самата му миризма ми беше достатъчна. Та това беше чист оцет плюс мухлясали стафиди! Оставихме чашите на масата и Франц Фогел започна да ругае.
— Я не се ядосвайте! — казах му аз. — Не съм дошъл при вас, за да пия. Излейте тази помия и седнете! Трябва да си поговорим за далеч по-хубави неща.
— Да, за вашите успехи в Египет! — рече той и ме погледна с напрегнато очакване. — Задачата ви беше твърде трудна. Убеден съм, че не сте постигнали нищо. Дори и за най-умния човек на земното кълбо щеше да е невъзможно да открие търсения от нас човек само по мъглявите сведения, с които разполагахме.
— Хмм! Често в мъглата се сблъскват най-случайно хора, които при съвсем ясна видимост вероятно не биха се забелязали.