— Какво? Как?… Това поражда в мен предположение, че все пак пътуването ви не е било напразно.
— Това поражда предположение, че ще принудя сестра ви да стане нещо, което изглежда вече никак не й е по вкуса.
— Какво е то?
— Преди малко, докато все още ви нямаше, тя заяви, че няма никакво желание отново да става милионерка.
— Милионерка?… Нима на това искате да я принудите?
— Да. Говоря напълно сериозно.
— Би било повече от изумително! — възкликна той, като бързо стана от стола си.
Сестра му също впери поглед в мен, изпълнен с напрегнато очакване, ала не каза нищо.
— В цялата работа няма нищо изумително — продължих аз. — Изумително би могло да се нарече само това, че вие двамата изобщо не сте в течение на нещата. Както разбирам, писмото ми от Саутхемптън не е стигнало до вас.
— Писмо ли?Та аз говоря за нашата среща в Германия. Тогава вие бяхте на мнение, че спътникът на Смол Хънтър е измамник и се казва Джонатан Мелтън.
— Да, намерих ги и двамата, единият бе мъртъв, а другият — жив.
— Кой е живият?
— Мелтън. Смол Хънтър е мъртъв.
— Боже Господи! Значи наистина сме наследници на огромно състояние!
— На милионите! — добавих аз.
Той хвана главата си с ръце и извика:
— Кой би могъл да го повярва! Каква радостна вест! Дори само заради родителите ни! Елате, искам да ви прегърна!
Той понечи да ме вдигне от стола, но аз се възпротивих и се опитах да поохладя радостната му възбуда, като го помолих:
— Моля, овладейте се! Все още не сме докарали цялата работа дотам, докъдето би трябвало да бъде. Да, вярно е, че вие сте наследниците, обаче за съжаление огромното състояние не е налице. Джонатан Мелтън го е отмъкнал.
— О, Боже! Значи адвокатът Фред Мърфи му го е предал?
— Така е — отвърнах аз и му обясних как стояха нещата.
— Тогава Мелтън ще трябва да върне парите! Къде се е сврял този мерзавец? — попита той възбудено.
— Тук е, в Албюкърки — спокойно отговорих.
— Какво? Тук… в Албюкърки?… Аз ще…
— Стойте! — прекъснах го аз, тъй като вече се бе насочил към вратата. — Почакайте още малко! Та той не стои отвън на стъпалата, а е бил в града и то съвсем наскоро, най-много преди два дена. Върнете се пак спокойно на мястото си и ми позволете да ви разкажа всичко.
Дръпнах го отново да седне на стола си и му описах нашите преживявания. Лесно може да си представи човек с какво внимание братът и сестрата следяха моя разказ. Прекъснаха ме поне стотина пъти с въпроси и възклицания и затова измина доста време, докато свърша. Най-сетне стигнах до настоящия момент и вече можех да се насладя на безкрайното изумление на двамата.
Братът се впусна в безкрайни благодарствени и хвалебствени словоизлияния относно моите заслуги. Пресякох ги със забележката:
— Тези неща не ги казвайте на мен, а на сър Емъри и на Винету, които съвсем скоро ще видите! Ако ни се удаде да доведем цялата работа до успешен край, двамата ще заслужат напълно вашата похвала и благодарност.
Сестрата безмълвно ми подаде ръка. Нейното мълчание ми беше по-приятно от шумното признание на брат й. Той възбудено ходеше нагоре-надолу из стаята, мърмореше нещо под нос, клатеше глава, размахваше заплашително юмруци, сякаш Мелтън бе застанал пред него, и това поведение продължи, докато най-сетне не сложих край със забележката:
— Драги приятелю, стига сте се карали на въздуха! Така нищо няма да постигнете. Е, след като ви разказах всичко, ще се върна в хотела. Емъри сигурно е идвал вече да ме търси, или дори все още е там, за да ни осведоми какво е положението в салуна на Пленър. Ако Джонатан Мелтън е все още там, той няма никакви шансове да ни избяга. Ако ли пък е заминал, ще тръгнем да го преследваме още утре в ранни зори. А що се отнася до неговия баща и неговия чичо, то… хмм, кажи-речи съм сигурен, че те са тук и дори ги видях.
Разказах им случката в концертната зала.
— Двамата мъже са носели сомбреро, така ли? — замислено попита Франц. — Я ми кажете какви фигури и какъв ръст имат двамата възрастни Мелтън!
— Те са високи и слаби. Горе-долу са еднакви на ръст.
— Тогава вероятно съм ги видял преди малко, докато идвах насам.
— Видели сте ги? Къде?
— На пътя покрай реката между тази къща и първата постройка в посока към града.
— А-а! Да не би мен да са ме дебнали?
— Едва ли. Та нали не знаят, че се намирате тук!
— Не се самозалъгвайте! Двамата Мелтън са опитни уестмани. Да предположим, че те са били мъжете със сомбрерата в концертната зала! Те са ме познали. Веднага са усетили, че съм тук само заради тях. Затова са побързали да изчезнат.