— Мътните го взели, възможно ли е? Ако действително е така, ще се пръсна от яд. Защо мислиш, че са били те?
— Ще ти кажа, но за да не пропуснем нещо важно, първо трябва да разбера в каква посока избягаха. Апачът обясни следното:
— Винету веднага се затича подир тях и почти ги настигна. Но недалеч стояха два коня, те се метнаха на тях и препуснаха в галоп.
— А-а, така ли стана! И понеже не сте взели пушките си, не можехте да им пратите някой куршум. Планът им съвсем не е бил лошо скроен. Ето че ни избягаха и повече няма да се върнат.
— Тъй ли мислиш? — попита Емъри. — Но ако обърнат конете и тайно се промъкнат насам, над нас отново ще надвисне опасност.
— Избягали са. Сигурен съм. Тъй като са ви видели и са познали поне Винету, едва ли ще дръзнат пак да дойдат насам. Елате да се качим горе! Сеньората ще ни разреши.
Радвах се, че двамата ми приятели са тук, защото така можехме, без да губим време, да обсъдим с Франц Фогел по-нататъшните си действия. А Марта, разбира се, бе страшно поласкана да види при себе си двамата мъже, на които дължеше толкова много. След като отново се озовахме в стаята и седнахме, аз се обърнах най-напред към Емъри и го подканих:
— Разкажи ни първо какво стана навън!
— Лоши неща станаха, много лоши! — гневно отвърна той. — Само ако знаех, че двамата негодници са залегнали в засада отстрани в полето, тогава…
— В полето ли? — прекъснах го аз.
— Да. Че къде другаде?
— Не бяха ли в храсталаците край реката?
— Не. Защо питаш?
— Ще ти обясня после. Разказвай по-нататък!
— Отидох във вашия хотел, за да си поговорим, но там заварих само Винету, който ми каза кого си открил. Зачакахме да се върнеш, но ти не дойде. Тогава тръгнахме към теб.
— Но нали Винету не знаеше къде е къщата!
— Глупости! Да не сме деца, та да нямаме представа как се узнава нещо, което искаш да научиш! Естествено че разпитахме за жилището на Фогел. Бавно поехме покрай реката, за да разберем дали някоя неприятна случка не е станала причина за дългото ти забавяне и тъкмо тогава, вдясно от нас на четирийсет или най-много на петдесет крачки в полето, изведнъж се надигнаха два човешки силуета. Видяхме, че насочиха към нас пушки и се хвърлихме на земята точно в мига, когато дулата им избълваха пламъчета. После скочихме на крака и се втурнахме подир тях. Мерзавците ни обърнаха гръб и си плюха на петите. Винету тичаше пръв, нали знаеш, че е по-добър бегач от мен. Той се приближаваше все повече до тях, но ето че внезапно, като че с помощта на магическа пръчица, пред нас изникнаха два коня и онези двамата се метнаха на тях, препуснаха в галоп и изчезнаха. Ето как стана.
С лека усмивка, плъзнала се по красивото му лице, Винету допълни:
— Апачът беше много близо зад единия от тях и дори успя да хване опашката на коня му, но още при първия скок на животното бе принуден да я пусне.
— Нали носехте револвери, защо не стреляхте?
— Защото не знаехме с кого си имаме работа — отговори Емъри. — Ако можех да предположа, че са те, всичко щеше да стане съвсем иначе!
— Нека моят брат не говори така! — обади се апачът. -Не постъпихме умно, а като деца, които са съвсем неопитни. Онези двамата стреляха, значи са убийци, а убийци не се оставят току-така да избягат. След като се хвърлихме на земята, трябваше да останем да лежим съвсем неподвижно. Те щяха да си помислят, че са ни улучили, че сме ранени или мъртви. Щяха да се приближат, за да проверят какво е станало, и тогава ние щяхме да… Знае ли моят брат Емъри какво щяхме да направим тогава?
— Мътните го взели! — въодушевено възкликна Ботуел. — Естествено че знам! Щяхме да ги сграбчим и да ги задържим. Ние сме такива мъже, които спокойно могат да се справят с подобни люде. Да, прав си, постъпихме като хлапета. Как можахме да се държим толкова глупаво! Обясни ми, Чарли!
— Няма да ми е трудно да ти обясня — отвърнах аз. — Вървели сте по пътя си нищо неподозиращи и съвсем спокойно. Следователно сте били толкова по-смаяни, че тъй близо до града и толкова изненадващо са ви нападнали с пушки. Признак на изключително присъствие на духа е фактът, че веднага сте се хвърлили на земята. Повече никой не може да иска дори и от най-ловкия и най-прочут уестман.
— Well! Това ме успокоява. Въпреки всичко щеше да е по-добре, ако бяхме използвали хитрия номер на Винету. Но както и да е, това е вече минало. Да говорим за нещо друго, защото тази история само ме ядосва!
— Да, нека поговорим за онова, което трябваше да ни съобщиш в хотела! Има ли нещо важно?
— Има. Джонатан Мелтън е бил тук. Заедно с годеницата си е бил отседнал при Пленър.