— Значи е излязло изпод ръката на някой от писарите ви, така ли?
— Да. Почеркът е на Хъдзън. Повече от сигурно е, че той го е писал.
— А вашият подпис…?
— Той е подправен толкова добре, че единствено аз съм в състояние да установя фалшификацията. Господи! Смятах въпросите и думите ви за безсмислени, но ето тук пред очите си виждам моя фалшифициран подпис. Действително има причина, която ви дава право да изречете подобни невероятни неща.
— Наистина е така. В най-сбита форма съдържанието на онова, което имам да ви казвам, се изчерпва с думите, които чухте преди малко: истинският Смол Хънтър е бил убит, а вие сте предали огромното му състояние не само на един мошеник, ами дори и на негови я убиец.
— На неговия… убиец? — повтори той някак унесено.
— Да, макар че последната дума не бива да се приема буквално. Самият той не го е убил, ала е участвал в съзаклятието и носи същата вина като онзи, който е държал в ръка смъртоносното оръжие.
— Сър! Струва ми се, че сънувам! Сънувам някакъв ужасен кошмар! Какво се е случило?
— Имате ли време да изслушате една дълга история?
— Време… време! Как можете да ме питате? В ръцете си държа един фалшификат. Той ми подсказва, че моята кантора е била използвана за извършването на измама. Трябва да имам време, пък дори и вашият разказ да ни отнеме няколко дни. Седнете и ми разрешете да кажа на хората си, че повече никого няма да приема!
Изпълнен от внезапно обзелия го страх, той стана от мястото си. Аз също бях силно развълнуван. До този момент бях убеден, че писмата ми са стигнали до истинския адрес, а ето че сега трябваше да чуя тъкмо обратното. Мерзавците бяха успели да изпълнят своя план. Може би всички наши усилия и всички поети от нас рискове бяха отишли на вятъра.
След като даде съответните нареждания, адвокатът седна пак срещу мен и ми направи знак да започна. Лицето му отново беше пребледняло, както преди. Видях как устните му потреперваха. Той трудно успяваше да запази външно спокойствие. Съжалих този човек, чиято чест бе заложена на карта. В кантората му бе извършена фалшификация. Беше допуснал да бъде измамен от един изпечен мошеник. При това ставаше дума за огромно състояние. Ако тези факти станеха обществено достояние, той щеше да бъде съсипан.
Бях убеден, че Томас и Джонатан Мелтън не бяха действали сами, а се бяха възползвали и от помощта на Хари Мелтън. Ето защо трябваше и него да включа в разказа си. Разправих на адвоката всичко, каквото знаех за тези три лица и всичко, каквото бях преживял с тях. Когато свърших, той остана известно време мълчалив със забит в ъгъла на стаята поглед. После се надигна от стола си и ме попита:
— Сър, вярно ли е всичко, което чух сега, това чистата истина ли е?
— Да.
— Извинете ме за въпроса! Разбирам и няма как да не разбера, че е излишен, но всичко ми звучи толкова невероятно, а освен това за мен са заложени на карта много повече неща, отколкото си мислите.
— Лесно мога да си представя за какво става въпрос — за вашата добра репутация, а може би и за цялото ви състояние.
— Естествено! Ако се окаже, че не се заблуждавате, аз доброволно ще предложа цялото си имущество за покриване на загубите, причинени на истинския наследник с това, че допуснах да бъда измамен. И за съжаление съм убеден, че всичко, което предадох на онзи мошеник, е изгубено.
— Все още не м и се иска да гледам на случилото се като на свършен факт. Не е изключено да бъде заловен.
— Едва ли! Той се е прехвърлил отвъд океана и сигурно ще се скрие на някое безопасно място.
— Не се ли беше скрил и баща му? А го открихме в Тунис. Ние разбираме от намиране и разчитане на следи. Трудността се състои само в това, че плячката ще бъде поделена. Дори и да успеем да заловим една част от нея, другите две ще останат за нас загубени.
— Значи сте на мнение, че Хари Мелтън също е замесен в играта, а?
— Убеден съм в това.
— А по какъв начин им е помагал?
— Хмм! Как се казва писарят, който е отговорил два пъти на писмата ми и е фалшифицирал вашия подпис?
— Хъдзън.
— Откога работи при вас?
— От година и половина.
— Предполагам, че вече не е в кантората ви.
— Вдругиден го очаквам да се върне. Той получи известие за смъртта на брат си и ме помоли за двуседмична отпуска, за да може да присъства на погребението, а после и да се погрижи за децата на покойния.
— И къде бил умрял брат му?
— В Сейнт Луис.
— Тогава сега-засега, спокойно можем да приемем, че не е тръгнал в тази посока. Как се запознахте с него?
— Чрез писмените препоръки, които притежаваше. Отначало го назначих като обикновен писар, макар да беше значително по-възрастен от хората, заемащи подобна длъжност. Но не след дълго той се прояви като толкова полезен служител, че му поверявах все повече и повече работа. Живееше уединено, беше много точен и, изглежда, работеше дори в свободното си време, защото забелязах, че познанията му се задълбочаваха непрекъснато. По някои въпроси спокойно можех да отпращам клиентите си при него. Бях убеден, че ще бъдат също така добре обслужени, както и от мен.