Тъй като никой не прояви готовност да ни помогне и всички се държаха толкова резервирано, та дори и враждебно към нас, ние бяхме предоставени сами на себе си. Затова вързахме юздите на конете си за околните скални късове и следени от мрачните погледи на индианците, тръгнахме да търсим вода. Заедно с Емъри стигнахме до малка градинка, където растяха някакви зеленчуци в окаяно състояние, както и малко цветя, Емъри се наведе да вземе една ряпа, която естествено щеше да плати много добре, но едно от миловидните момчета притича и го хвана отзад за дрехата, за да го издърпа настрани. Англичанинът се отърси от него и повторно посегна към ряпата. Тогава аз хванах приятеля си за ръката и го накарах да ме последва. Точно пред нас зърнахме естуфата. Емъри се приближи до нея, погледна над ниския зид и се разсмя.
Там имаше около десетина от гореспоменатите фигури, които наистина бяха много смешни — все юнашки разкрачени типове с подобни на колбаси ръце, протегнати в най-невъзможни пози. Виждаха се глави и чела без носове, с по две дупки в горната част вместо очи и една по-голяма дупка долу за уста. Имаше седящи фигури с чудовищно големи кореми и три глави — едната горе, другата на гърба и третата на гърдите. Ушите им бяха по-дълги от ръцете. Емъри посегна, за да разгледа по-добре една от тези глинени фигури. Отново го дръпнах назад и му обясних тяхното значение. Той се засмя и продължи нататък. Тълпата го последва. Остана само момчето. То ми отправи нерешителен поглед, после с бързо движение откъсна едно цвете от миниатюрната градинка, подаде ми го и каза:
— Благодаря ти! Ряпата растеше за моя баща, а тя ни е единствена.
Но това не беше гласът на момче, а на момиче. Тогава се сетих, че в някои пуебла момичетата се обличат като момчета. Те носят панталони и решат късо подрязаните си коси на крив път, което много допринася за объркването на техния пол. Имах голямо желание да й отговоря и аз с подарък, но какво да й дам? Сетих се, че в колана ми все още се намираше празната кутийка на вече отдавна изгубена острилка за моливи, направена от алпака. Извадих я, отвинтих и пак завинтих капачето й, за да покажа на девойчето как става това, а после й я подадох.
— Давам ти я в замяна за цветето, красива пуебла! Тя ме погледна учудено и не посмя да я вземе. За нея малката кутийка беше скъпоценно произведение на изкуството, нещо недостижимо.
— Ето, вземи я за цветето; тя е твоя! — повторих.
— Моя? — попита тя все още невярващо, но със сияещи очи.
— Да. Твоето цвете ми е по-скъпо от тази малка каха.[6]
— А за мен вашата каха е много по-скъпа от моето цвете! Благодаря ви! Вие сте добър. Веднага го разбрах по очите ви.
Тя взе кутийката, бързо ми целуна ръка и с ликуващи викове хукна към подвижната стълба, за да се изкачи в жилището си и там да скрие голямото си съкровище. С колко малко можеш да направиш един човек щастлив! И колко богато се възнаграждава често една-единствена приятелска дума! Беше ми писано много скоро да го разбера.
В този момент се появи Винету, за да ни вземе. Беше намерил вода. Близо до пуеблото имаше нещо като цистерна, където се събираше малкото дъждовна вода, паднала през годината. Заведохме конете си там и се наканихме да извадим вода с оставения за тази цел глинен съд, вързан за едно въже. Но тогава със силни викове притичаха няколко индианци, за да ни попречат. На всяка цена трябваше да получим вода, защото на следващия ден ни предстоеше да яздим през местности, където нямаше да намерим нито капка. Затова хванах пушката на Емъри, който този път проявяваше забележителна избухливост, и беше решил да ни набави тъй необходимата вода със сила. Индианците пуебло отстъпиха назад, понеже много добре знаеха, че въпреки численото си превъзходство бяха безпомощни срещу нашите пушки. Оръжията им бяха твърде мизерни.
Беше съвсем ясно, че тези клети хорица имаха право над малкото си вода и затова ми се струваше жестоко да им я отнемаме с оръжие в ръка. Ето защо помолих моя спътник да се откаже от враждебното си поведение и раздадох на индианците няколко дребни сребърни монети, като същевременно им обясних, че с тях искам да платя водата. Те веднага промениха своето държане и ни позволиха да използваме глиненото ведро.
Тъй като вечерта не беше далеч, трябваше да си потърсим някое място, където да прекараме нощта. Враждебното поведение на индианците изключваше възможността да преспим близо до пуеблото, а да не говорим за нощуване в самото него, тъй че отведохме конете доста далеч от тази постройка и легнахме да спим под открито небе. Въпреки това бе абсолютно необходимо да бдим през нощта на смени.