— Тогава ще останем с празни ръце!
— Така е. Но това е възможно да бъде предотвратено, като отново се преместим и установим бивака си на запад от пуеблото: Именно тази е посоката, в която двамата ще продължат пътя си. Ако не преминат твърде далеч от нас, може би ще ги чуем.
Винету също мислеше така и ние повторно сменихме мястото на бивака си. След това аз и Фогел не останахме при другите двама, които пак си легнаха да спят, а се разделихме и се отдалечихме от тях — аз надясно, а Фогел наляво. Така ние се озовахме на доста голямо разстояние един от друг и по този начин слухът ни можеше да контролира значително по-голяма площ, отколкото ако бяхме останали да седим в близост. За да мога да чувам още по-добре и още по-надалеч, аз легнах на земята и притиснах ухо върху нея.
Безмълвни и неподвижни прекарахме така доста време, докато до настъпването на деня остана малко повече от половин час. Тогава долових някакъв шум. Той идваше откъм мястото, където се намираше Фогел, и ако не се лъжех, беше причинен от тропота на два коня, които идваха откъм пуеблото и се насочваха към откритата равнина. Изправих се, отидох при моя спътник и го попитах:
— Чухте ли нещо?
— Да, човешки стъпки.
— Колко ли може да са били хората?
— Че нима е възможно да ги преброиш по слух? Много бяха. Дойдоха откъм пуеблото и после минаха покрай нас, но доста далеч оттук.
— Това е бил същият шум, който чух и аз, обаче вие се заблуждавате. Не бяха хора, а два коня, чиито копита удрят земята така, че неопитен човек наистина може да ги помисли за голяма група хора. Трябва да събудим Винету и сър Емъри, понеже съм убеден, че са били братята Мелтън.
След като двамата ми приятели изслушаха съобщението ми, те се съгласиха с мен. Емъри веднага каза:
— Да, те са били. Тръгнали са си и се налага незабавно да ги последваме.
— Не — възпротиви се Винету, — Моите братя ще трябва да почакат, докато се развидели, за да можем да разчетем следите им. А е необходимо и отново да напоим конете. Вярно, че снощи пиха вода, но не знаем накъде ще тръгнем и дали днес или утре ще намерим с какво да утолят жаждата си.
И така, останахме да седим по местата си, докато на изток небето избледня и беше възможно да видим пуеблото. Яхнахме конете, приближихме се до него и забелязахме, че всичките му обитатели бяха на крак. Това беше сигурно доказателство, че през нощта са замисляли да предприемат нещо срещу нас. Щом разбраха, че имаме намерение пак да отидем при цистерната, един от тях се приближи до нас и подхвърли:
— Ако желаете да напоите конете си, ще трябва повторно да ни платите.
— Че кой си ти, та искаш подобно нещо от нас?
— Аз съм вождът на пуеблосите.
— Аха, тъй значи! Вчера ни се щеше да си поговорим с теб и попитахме къде да те намерим. Защо никой не ни отговори?
— Защото не бях тук.
— Това е лъжа, спомням си много добре, че зърнах лицето ти. И кога казваш си напуснал пуеблото?
— Вчера рано сутринта.
— Значи завчера, а и през по-предишните дни си бил тук, нали?
— Да.
— Тогава навярно ще можеш да ни кажеш дали в това време са идвали някакви чужди хора.
— Никой не е идвал.
— Но нали вчера при вас са дошли двама бледолики ездачи?
— Не, не са. Когато се върнах, ми съобщиха само за вас. Щяха да ми кажат, ако е имало и други.
— Тук са били двама ездачи. През нощта те ни търсиха, за да ни убият.
Вождът се изплаши и като заекваше, едва продума:
— Сеньор, как можете да твърдите такова нещо! Ние сме почтени и миролюбиви люде, които никому няма да причинят зло.
— Ако наистина бяхте толкова почтени люде, тогава нямаше да ни лъжеш. Всъщност би трябвало да ви накажем, но няма да го направим, защото сме християни. Ние знаем, че двамата мъже, за които става дума, са си тръгнали преди по-малко от час. Но тъй като не се боим от тях, а вас ви презираме, ще се престорим, сякаш нищо не е станало и дори ще ви платим водата.
Той получи исканата сума. Ние напоихме конете и си тръгнахме. Щом се изгубихме от полезрението на индианците, ние се разделихме, за да търсим следите. Апачът пръв ги откри. Отначало дирята се насочваше на запад, ала после извиваше на северозапад.
— Ако можехме да ги следваме в галоп, скоро щяхме да ги настигнем — обадих се аз.