Близо един до друг ние полетяхме като вихрушка към гигантския канал. И точно тогава се случи ужасното. Хари Мелтън, чиито кон беше здрав и читав, се накани отново да се метне на седлото, обаче неговият брат му попречи, защото и той искаше да възседне животното. Възникна спор за коня, който продължи само броени секунди. И изобщо цялата страшна случка се разигра много по-бързо, отколкото може да бъде описано. Хари изблъска брат си настрани и сложи крак на стремето, за да се метне на седлото. Тогава Томас замахна зад гърба му с пушката си и така го удари с приклада по главата, че брат му рухна на земята. После се наведе за миг-два над него и след като се изправи, побърза да възседне коня и отново да препусне в галоп. Едва по-късно разбрахме защо се беше навел. От мига, в който падна конят, до мига, когато Томас Мелтън продължи бягството си, не бяха изминали и две цели минути, а за това кратко време не ни бе възможно да се приближим до тях на по-малко от един изстрел разстояние.
Пришпорихме конете си още по-енергично и скоро стигнахме до мястото, където лежеше Хари Мелтън, както и конят на неговия брат. Животното риташе около себе си с трите си здрави крака и се мъчеше да се изправи, ала всеки път отново и отново се заваляше на една страна. А Мелтън лежеше съвсем неподвижно върху чакъла.
Дръпнахме поводите на конете и слязохме от седлата. Той кървеше от дълбока рана в горната лява част на гърдите си.
— Братоубиец! — гневно избухна апачът.
— Да, братоубиец! — съгласих се с него и цялото ми тяло потрепери от тръпки на ужас.
— Ще препуснем ли подир него да го заловим?
— Не. Той няма къде да ни избяга. А тук пред нас лежи навярно умиращ човек и трябва да останем.
Винету не се възпротиви, макар че хвърли изпълнен със съжаление поглед напред, където бързо отдалечаващият се убиец все още ясно се виждаше. Свалихме връхната дреха и разтворихме жилетката на ранения, който на всичко отгоре беше зашеметен от удара с приклад. Намиращата се отдолу риза бе цялата напоена с кръв. Наложи се изцяло да съблечем жилетката и да оголим тялото му до кръста. Раната обилно кървеше, но все пак не толкова силно, че да доведе до бърза смърт от обезкървяване на организма.
Донякъде успокоителен признак беше, че кръвта не бликаше от раната на тласъци при всяко вдишване. Опитахме се да я превържем, но за съжаление нямахме вода.
Останахме да седим край Хари Мелтън и зачакахме да дойде на себе си. Измина дълго време, преди да отвори очи. Най-напред той посегна с двете си ръце към главата и втренчи безизразния си поглед в нас. После, изглежда, съзнанието му лека-полека се възвърна напълно. Той ни позна, изригна едно проклятие, понечи да се изправи на крака, но веднага пак се отпусна на земята.
— Недей да ставаш, мастър! — казах му аз. — Смъртта е притиснала гърдите ти и колкото повече се движиш, толкова по-бързо ще те довърши.
Мелтън огледа тялото си, забеляза кръвта и импровизираната превръзка и с тих, пресекващ глас попита:
— Кръв… кръв… от… къде е?
— От гърдите ти!
— Кой… кой… ме рани?
— Ударът с нож е от твоя брат.
— От… от Томас… от моя брат!
При тази чудовищна мисъл той затвори очи. След малко пак ги отвори. По все още красивото му сатанинско лице се появи израз на безумна ярост и като скръцна със зъби, каза:
— Проклет да бъде този убиец, Юда Искариотски! Той ме предаде в ръцете ви!
— Това би било най-малкото зло. Вероятно те предаде и в ръцете на смъртта. Затова си оправи сметките с живота!
— Къде е… той?
— Избяга с твоя кон.
— Да, да, вече знам. Неговият кон падна и аз слязох от седлото, за да му помогна. После той се опита да офейка с моя жребец. Скарахме се и аз се метнах на коня. Повече нищо не знам.
Естествено той изрече всичко това със запъване и паузи. Описах му случилото се:
— Не, ти не се метна на коня. Той ти попречи, като те удари с приклада на пушката си. После видяхме, че се наведе над теб. Тогава ти е забил ножа в гърдите.
— Наведе ли се? — стресна се той. След това погледът му затърси нещо наоколо.
— Къде ми е палтото?
— Ей го там.
— Дай ми го, дай ми го!
Подадох му дрехата. С треперещи ръце Мелтън бръкна във вътрешния джоб. Там нямаше нищо.
— Празен е! — простена той. — Празен! Томас го е взел!
— Какво е взел?
— Портфейла с парите! О, този Юда, този Юда! И аз съм му брат!
— Чии бяха тези пари?
— Мои, мои!
— Но те са крадени, плячкосани, нали?