Привечер, на третия ден след смъртта на Хари Мелтън, Винету ни каза, че на другия ден ще бъдем близо до Флухо бланко. Здравата валеше. Всъщност това не беше дъжд, а кажи-речи истински водопад, който заплашваше да ни отнесе от седлата. Беше ми жал само за клетия Франц Фогел, който не беше свикнал с подобни капризи на природата, но въпреки това се опитваше да понася несгодите на времето с пълно смирение.
Намирахме се вече по такива места, където тук-там се срещаха цели групи дървета и островчета от храсталаци. Това навеждаше на мисълта, че наблизо има извори и потоци. На юг от нас се издигаше Сиера бланка, но в лошото време не бе възможно да я видим.
После облаците бързо изчезнаха като издухани от силен вятър и синьото небе се засмя над главите ни. Но не задълго! В момента обаче имахме добра видимост надалеч. Изглежда, че високо горе в Сиера продължаваше да вали. Ала по-надолу въздухът ставаше все по-чист и по-прозрачен. Ако само до преди пет минути човек не можеше да види от дъжда и на десетина крачки пред себе си, то сега… ха, сега бе възможно да се забележи даже човекът, който бе застанал горе на хребета, накъдето се бяхме насочили. Там нямаше нито едно дърво. Сигурно човекът беше застанал горе още докато валеше, излагайки се на пороя без каквато и да било закрила. Ето че в този момент той се раздвижи. Започна да слиза и стигна в полите на възвишението точно когато се канехме да минем оттам и да го заобиколим. Беше индианец на средна възраст, облечен наполовина в кожени дрехи, наполовина в ленени, поздрави ни дружелюбно и изобщо ни направи добро впечатление. Не носеше оръжия. Огледа ни с любопитство и изглежда му се искаше да ни заговори. Ето защо го попитах:
— От кое племе е моят червенокож брат?
— Аз съм зуни — отвърна той. — Откъде идва моят бял брат?
— От Акома.
— А накъде е тръгнал?
— Към Колорадо, а и още по-надалеч. Познава ли моят брат добре околността, където се намираме сега?
— Да. Живея наблизо заедно с моята жена.
— Има ли тук място, където да можем да пренощуваме, без да бъдем отнесени от дъжда?
— Има едно, и ако моите братя нямат нищо против, ще ги заведа в моята къща.
— А-а, значи наблизо има къща?
— Да. Нека братята ми дойдат с мен да я видят! Ако им хареса, могат да останат при мен. През покрива й не прониква нито капка дъжд, а огънят гори през цялата нощ.
Той закрачи начело и ние го последвахме. — Един зуни? Що за хора са те? — попита ме Емъри. — Срещал ли си се по-рано с хора от това племе?
— Да. Тези индианци са най-многобройното племе, живеещо в пуебло, и преди време са играли значителна роля. Те са миролюбиви и се смятат за по-надарени от другите пуеблоси.
— Този човек не ми изглежда подозрителен. Любопитен съм да видя каква ще е постройката, която нарича своя «къща». Няма да е лошо да прекараме поне една нощ под покрив, за да можем да изсушим дрехите си.
Индианецът ни поведе по обширна ливада, през която криволичеше малко поточе. В самия й край се издигаше «къщата» — голям куб с дебели зидове, в който имаше само един-единствен отвор, откъдето можеше да се проникне във вътрешността. Стените бяха от кирпич, а покривът — от тръстика, отвън и отвътре измазан с глина. Четирите зида образуваха едно-единствено помещение, което, както изглеждаше, служеше за всевъзможни цели. В единия от ъглите бяха струпани най-различни плодове от земеделския труд на индианеца. В друг ъгъл се намираше постеля, направена от шума и кожи. Срещу вратата, по средата на задната стена, беше огнището, издигащо се направо от пода. То също беше изградено от глина. До него имаше струпан голям запас от горивен материал, приготвен за употреба. Отворът, служещ за врата, можеше да се закрива с няколко кожи. Най-хубавото за нас бяха големите късове пушено дивечово месо, които висяха от тавана.