Когато влязохме в къщата, от постелята се надигна жена, която любопитно ни изгледа и после изчезна, без повече да ни се мерне пред очите.
— Ето това е моята къща — каза индианецът. — Ако братята ми я харесат, нека останат тук колкото си искат.
Един кратък поглед на Винету ми подсказа, че той няма нищо против да пренощуваме в къщата. Ето защо дадох съгласието си, като казах на индианеца:
— Ако моят брат нареди да ни запалят огън, за да изсушим дрехите си, ние ще останем при него.
— Огънят ще пламне ей сега.
Той клекна пред огнището, за да накладе огъня. Това малко ме поучуди, понеже нали имаше жена, която можеше да се заеме с тази работа. Обикновено индианците са твърде горди, за да се занимават с подобни неща.
Навън за конете имаше оградено с колове място, където ги вкарахме, след като им свалихме седлата, за да ни служат вместо възглавници. Докато индианецът зуни разпалваше огъня, аз се осведомих:
— Откога моят брат живее тук?
— Откакто се помня — отговори ми той.
— Значи знае къде е реката, наречена Флухо бланко?
— Да, тя тече недалеч оттук.
— Дали по бреговете й живеят хора?
Този въпрос беше извънредно важен за нас. Отговорът на индианеца беше съвсем непринуден:
— Да, там има червенокожи и бели хора.
— А пуебло?
— Да, там се издига и едно пуебло, което от незапомнени времена е било собственост на племето зуни. Преди години, когато тези земи са били все още част от Мексико, от Сонора дошли някакви индианци. Те намерили злато по поречието и купили пуеблото от зуните. Заплатили с оръжия, които донесли по-късно. Оттогава собственик на пуеблото е вожд от племето на юмите. Преди няколко години при реката дойде неговият внук. Той доведе една много хубава бяла скуоу, както и мнозина воини със своите жени и деца. Те заживяха в пуеблото. Вождът често пътуваше с жена си до големия град, наречен Фриско, където оставаше дълго. После той умря и аз доста време не бях виждал бялата скуоу. Но от няколко дни тя пак е там, заедно с някакъв бледолик.
— На коне ли дойдоха?
— Пътуваха в стара пощенска кола. Имаха кочияш и един водач от Албюкърки, който яздеше на кон до колата. Вчера през нощта пристигна и още един бял. Чух, че бил баща на бледоликия, които дойде с онази скуоу.
— От кого го узна?
— От самия него.
— Кога?
— Когато се отби при мен.
— Хмм! Дошъл е посред нощ и е отседнал при теб, така ли. Странно. Онзи, който през нощта съумее да намери къщата ти, той трябва добре да я познава. Бил ли е и по-рано при теб?
— Не, Но огънят ми гореше и вратата зееше открита. Светлината се е виждала отдалеч, той я е забелязал и дойде, за да попита къде е пуеблото. Изчака при мен, докато се зазори, и тогава го заведох.
— Колко път има дотам?
— Ако яздиш бързо, ще стигнеш за два часа.
— Значи ти си в приятелски отношения с белите и червенокожите, които живеят там, а?
— Да.
— Нима не ти казаха, че ще дойдем и ние?
— Не. И вие ли се каните да отидете там?
— Да. Ще ни покажеш ли пътя, щом се развидели?
— С удоволствие.
— Трудно ли е да се намери?
— Който не познава добре местностите, ще мине с коня си покрай входа на пуеблото, без да забележи каквото и да било. Флухо протича там през една долина, обградена от стръмни високи каменни стени. От дясната страна на реката скалите леко отстъпват назад и се разтварят, като по този начин образуват тесен проход, който води към пуеблото.
— Много ни се иска да изненадаме жителите му. Наистина, те знаят, че ще дойдем, но не знаят кога. Можеш ли да ни заведеш дотам, без някой да ни забележи?
— Много лесно. Така ще ви преведа, че никой няма да ви види.
— Голямо ли е пуеблото?
— Не, но е изключително здраво и надеждно. Нито един неприятел не би могъл да се изкачи на него, ако обитателите му го защитават. Щом се мине откъм реката по онзи тесен път, човек попада в обширна котловина с кръгла форма, обградена наоколо от толкова стръмни скали, че никой не може да се изкачи по тях. Дъното на котловината е покрито със зеленина. Там растат много дървета, храсти и какво ли още не. Там могат да пасат коне, а юмите садят и отглеждат тикви, лук, както и други плодове и зеленчуци, от които се нуждаят. Най-отпред, точно там, където тясната пътека извежда в котловината, е построено пуеблото нагоре по самата скала. То е тясно, но и много високо, макар да не достига до самите зъбери на скалите. Там живееше бялата скуоу с нейния вожд на юмите, сега тя пак живее там заедно с онзи бледолик и неговия баща.
Човекът ни разказа всичко това най-откровено. Както изглеждаше, той не ни смяташе за врагове на обитателите на пуеблото, иначе щеше много да внимава и в никакъв случай нямаше да прояви такава откровеност. Най-малкото не би ни описал толкова подробно околностите на пуеблото. Следователно, нямахме основание да храним подозрения към него. Винету също споделяше мнението ми, което подразбрах от израза на лицето му.