И все пак не бях напълно задоволен от думите и поведението на този зуни. След като поразмислих малко по-дълго и продължих да го наблюдавам, най-сетне си обясних на какво се дължеше лекото подозрение, което въпреки всичко се таеше в мен. Това беше прекалената любезност, която проявяваше към нас. Индианецът е сдържан във всяко отношение. А към непознати хора той проявява благосклонност едва след като ги опознае по-отблизо. А този зуни се отнасяше към нас като със стари добри познати. Беше направо учудващо откровен с нас. Той бе разговарял с еврейката и с младия и стария Мелтън. Възможно ли беше наистина да не са му казали, че никой не бива да узнае за тяхното присъствие в пуеблото?
Но имаше и нещо друго. Жена му беше излязла от къщата и не се беше върнала повече. Навън пак се святкаше и гърмеше и отново валеше като из ведро. Какво ли правеше тази жена в такова време на открито? Причината, накарала я да се бави тъй дълго навън, сигурно бе много важна.
От хранителните си запаси нейният мъж ни даде голям къс пушено дивечово месо, което ни наряза, но без самият той да яде. Когато го подканихме да хапне с нас, той заяви, че се бил нахранил малко преди да дойдем.
Не му повярвах. Той беше стоял на планинския хребет под проливния дъжд също като някой страж, който в никакъв случай не бива да напуска поста си, слезе долу едва след като ни забеляза. Колкото повече размислях над тези неща, толкова по-подозрително ми се струваше това обстоятелство. Кажи-речи изглеждаше така, сякаш той бе чакал горе да се появим. Накратко, реших да бъда предпазлив. Вследствие на това решение занесох пушките, които бяхме оставили на земята, в един ъгъл, оставих и седлата при тях. Когато Винету видя какво правя, съвсем леко повдигна вежди: По негов начин изразено, това означаваше горе-долу следното: «Защо го правиш? Да не би да таиш подозрения?»
Индианецът зуни също имаше оръжия — една стара пушка, която изглежда не беше кой знае колко годна да стреля, както и лък с колчан и стрели. Тези предмети висяха окачени на забито в стената колче. Докато се хранехме, по индиански маниер той клечеше близо до нас и изглежда се радваше, че ни е толкова вкусно. Попитахме го дали околностите са богати на дивеч и тогава той взе да ни се оплаква от апачите хиленьо, които често идвали насам и изтребвали всичкия дивеч.
— Тези песове нямат никаква работа тук — каза той. — Защо не си стоят там на онази територия, която никой не им оспорва? И въобще мразя всички апачи.
— Всички ли? Защо? Та нали никога не се е чувало зуните да са воювали срещу тях?
— Само защото сме твърде слаби, за да се изправим срещу тях.
Те ни отнемат всичко, без да имаме възможност да се защитим. Те са разбойници и крадци, които би трябвало да бъдат заличени от лицето на земята.
— Но сред тях има толкова много доблестни и прославени мъже.
— Не го вярвам. Нека моят брат ми назове поне един такъв мъж!
— Е, например Винету!
— Не ми говори за него! Когато утре ви заведа в пуеблото, от тамошните юми ще узнаете, що за крастав чакал е този апач.
— Нима е бил някога враг на юмите?
— Винаги е бил! Но веднъж им е нанесъл толкова големи щети, че те никога няма да го забравят и да му простят. Тежко му, ако някога им падне в ръцете!
— Големи щети ли? И как е станало?
— Те са били нападнали някаква асиенда и са отмъкнали голяма и скъпоценна плячка. Но са я загубили по негова вина. В друг случай воините им се намирали при някаква стара мина, където са щели да работят бледолики от далечна страна. Част от добива и печалбата са щели да получат и юмите, обаче Винету ги е оставил с празни ръце и в този случай.
— Че как е възможно? Един-единствен човек. Нима Винету е могъл съвсем сам да нанесе такива щети на цялото племе?
— Не е бил сам. Придружавал го е и друг човек, който е далеч по-лош и опасен от вожда на апачите. Той е бледолик и се казва Олд Шетърхенд.
— Хмм, уестманът! Сега си спомням. Ако не се лъжа, чух да разказват за този случай. Ами юмите имали ли са повод да нападнат асиендата, да я ограбят и да я подпалят?
— Това… това не знам — смутено призна той.
— Доста голям брой бледолики били подмамени да дойдат в тази страна и ги затворили в живачната мина. Клетите хора били съотечественици на Поразяващата ръка. Затова той ги спасил. Но доколкото си спомням, онези двама мъже сключили после мир с юмите.