— В какви отношения беше с другите ви служители?
— Не се сближи с никого. В поведението си към тях той имаше нещо, което сякаш изграждаше около него стена, макар в никакъв случай да не мога да кажа, че се е държал отблъскващо. А после, след като непрекъснато напредваше в службата и най-сетне стана шеф на канцеларията, той още повече се затвори.
— Кой получаваше писмата, пощенските пратки, както и преписките?
— Той. Каквото можеше да свърши без мен, вършеше го. Всичко останало трябваше да ми представя.
— Тогава сигурно е прочел двете ми писма и им е отговорил, без да ви каже и думичка за тях. Приблизително на каква възраст беше?
— Изглеждаше към шейсетгодишен.
— Каква фигура имаше?
— Беше висок, кокалест и имаше черна коса.
— Зъбите му?
— Не липсваше нито един.
— Лицето?
— Беше от онези, дето не се срещат под път и над път. Хъдзън беше много красив мъж. Никога не бях виждал толкова хубаво мъжко лице. Но загледаш ли се в него по-продължително, получаваш чувството, че тази красота също си има своите недостатъци. Не съм художник, не разбирам от изкуство и няма да съумея да се изразя правилно. Лицето му ми харесваше, но само когато го погледнех бегло.
— Добре, сър, вече знам как стоят нещата. Хари Мелтън е бил шеф на канцеларията ви.
— Мътните го взели! Наистина ли мислите така?
— Няма съмнение. Не е бивало да се показва много-много пред хората. Налагало му се е да живее уединено и да се крие. Нима полицията ще вземе да търси някой престъпник в кантората на един известен адвокат?
— Прав сте. Дали още преди постъпването си при мен е бил запознат с плана, който неотдавна е бил изпълнен?
— Възможно е.
— Но на времето никой не е могъл да знае, че старият Хънтър ще умре и че ще ме назначат за управител на наследството.
— И не е било необходимо. Татко Хънтър е бил толкова стар, че скорошната му смърт е била нещо очаквано. Младият Мелтън е приличал на наследника. Вие сте бил близък приятел с младия Хънтър. Следователно след смъртта на баща си Хънтър сигурно е щял да се обърне към вас за правни съвети… и ето на как всичко се връзва.
— И въпреки това ми е трудно да повярвам, че съм станал жертва на отдавна подготвян план. Но предполагам, че сте прав.
— А аз съм даже убеден, че този знаменит шеф на канцеларията ви не само е водил кореспонденция с брат си в Тунис, ами от време на време е получавал вест и от своя племенник, за да бъде в течение на нещата.
— Какви безкрайно зли и подли хора! И какво щастие, че не сте ми изпратил исканите документи! Щяха да бъдат унищожени и после нямаше да могат да се съберат доказателства срещу тези негодници.
— Що се отнася до това, макар и с голяма загуба на време сигурно щяхме да успеем да си набавим от Тунис нови писмени доказателства, но, разбира се, далеч по-добре е, че не допуснах да ми ги измъкнат. Какво смятате да предприемете по този въпрос, сър?
— Незабавно ще направя съответното съобщение пред властите. За тази цел ще са ми нужни вашите писма. Ще ми ги поверите ли?
— Естествено! Нали единствено заради това ги донесох. Ще получите и другите писма и документи, които още навремето взех от Хари Мелтън и от неговия племенник. Ето ви пакетчето! Всичко е в него.
— Благодаря ви! Сигурно на няколко пъти ще ви безпокоят — заедно с двамата ви спътници ще ви поканят за разпит. Моля ви особено да наблегнете на голямата прилика, която заблуди и мен!
— Можете да сте сигурен, че няма да пропусна нищо, което ще свидетелства във ваша полза. Преследването на тримата престъпници ще се предприеме незабавно, нали?
— Естествено! Властите няма да се бавят нито минута. За щастие тук имаме много способни детективи. Прочули са се из всичките ни щати и ще направят всичко възможно да заловят бегълците.
— Това е техен дълг. Впрочем, и аз незабавно ще започна да търся следите на тримата Мелтън и ще тръгна по тях.
— Няма ли да е по-добре да го предоставите на тайната полиция? Лесно можете да извършите някои грешки, които да затруднят работата на детективите.
— Така ли мислите?
— Да. Вие сте отличен прериен ловец, но да откриеш някакъв дивеч и да преследваш трима толкова изпечени престъпници са две съвсем различни неща.