— Да, няма друг.
— А не може ли човек да се изкатери по скалите, обграждащи котловината?
— Не. Невъзможно е, понеже са отвесни като зидовете на тази къща. Ако желаете, мога всичко да ви покажа.
— Кога? Къде?
— Сега, веднага; Реката тече долу в ниското, а равнината остава високо. Онзи, който знае къде се намира пуеблото, може да стигне с коня си до самия ръб на скалата над него и оттам да хвърли поглед надолу и да огледа жилищата.
— Наистина трябва да видим пуеблото. Искаш ли да ни заведеш дотам?
— Да. Яхнете конете си и тръгнете право на юг. Ще яздите, докато стигнете до една самотна голяма скала. Там ще ме изчакате! Трябва да заобиколя, за да не видят моите следи заедно с вашите.
Занесохме седлата си зад къщата и ги сложихме на конете. Мнимият зуни притежаваше две ездитни животни. С едното беше избягал, а другото стоеше в ограденото място заедно с нашите жребци.
Жената щеше да ни догони с него.
Поехме в указаната ни посока и след около половин час право пред нас видяхме скалата, където трябваше да чакаме индианката. Не след дълго тя се появи и застана начело, за да ни води. Ние я последвахме, но вече в западна посока.
Теренът представляваше покрито с храсталаци плато, в което дълбоко се бяха врязали потоците. Продължихме около час през тази равнина, докато най-сетне стигнахме до гъсталак, над който се издигаха короните на многобройни дървета. Той се разпростираше на доста голямо разстояние и, както изглеждаше, имаше формата на подкова. Там жената слезе от коня си и му спъна предните крака така, че да не може да отиде далеч. И ние направихме същото, а след това я последвахме в гъсталака. Тя ни поведе през него, но по едно време спря и ни каза:
— Още десетина крачки и ще се озовем пред самия ръб на дълбоката котловина, където ще видите пуеблото. Внимавайте да не ви забележат отдолу!
Вслушвайки се в предупреждението й, ние легнахме на земята и пропълзяхме между последните храсти. Съвсем скоро пред нас зейна дълбока пропаст, чиито стени бяха толкова отвесни, че кажи-речи ни се зави свят. Дъното й представляваше тревиста морава, където пасяха двайсетина коня И няколкостотин овце. Там се издигаха и високи дървета, които обаче от нашето място приличаха на тънки фиданки.
— Още една котловина! — каза Винету, който лежеше до мен.
Апачът имаше основателна причина да изрече тези думи. Да, пак котловина. По време на нашите пътешествия надлъж и нашир из Дивия запад неведнъж подобни котловини бяха изиграли важна роля за нас. Колко често такива местности са се оказвали съдбоносни за противниците ни, докато ние много сме внимавали да не престояваме по-дълго в капан подобен на този. И когато това е било неизбежно, почти винаги сме се разкайвали.
Котловината пред нас можеше да се превърне в затвор за обитателите си, понеже както съвсем ясно се виждаше, имаше един-единствен път, по който да се излезе от нея, а именно онази тясна пътека между скалите, спомената вече от индианката.
Котловината имаше почти форма на окръжност, а скалите се издигаха като отвесни зидове. По тях нямаше площадки или каменни издатини, нито пък пукнатини, по които би могъл да се изкатери човек. Всичко това много ми приличаше на огромна клетка за мечки, построена така, че нейните обитатели бяха принудени да стоят само долу на дъното й. Бяхме залегнали малко косо срещу нейния вход и ясно виждахме колко е тесен. Имаше място да мине само един ездач. До входа, през който се стигаше до малката река Флухо бланко, се издигаше постройката, наречена от еврейката замък. Юдит имаше известно право да й даде това наименование. Замъкът представляваше всъщност пуебло, чиито етажи бяха изградени стъпалообразно, както бе вече описано. Личеше си, че преди време от околните скали се бяха отделили и струпали големи каменни маси. Отломките им бяха използвани при градежа на пуеблото. Със задната си страна то бе прилепено за скалата и имаше осем ясно различими етажи, които образуваха също толкова платформи, понеже всеки по-горен етаж отстъпваше малко назад в сравнение с намиращия се под него. Цялата постройка приличаше на правилна четириъгълна пирамида, разсечена отгоре до долу. Едната й видима половина се издигаше пред скалата, а другата сякаш оставаше невидимо вградена в нея. На всеки етаж имаше облегната по една подвижна стълба. Ако изтеглеха само най-долната, никой пришълец не можеше да се изкачи. Със своите терасовидно изградени каменни етажи постройката оставяше впечатлението, че е непревземаема крепост.