За времето, когато пуеблото е било изградено, то изцяло е изпълнявало предназначението си. Само по себе си то беше непревземаемо, а към това се прибавяше и обстоятелството, че не се намираше на открито, а беше на толкова закътано място. До него се достигаше единствено през съвсем тесния вход, за чиято защита бяха необходими само няколко души. Тази крепост можеше да бъде превзета единствено с изненада и хитрост, защото в случая даже и глад нямаше да помогне. Ако дъното на котловината беше използвано за отглеждане на градински насаждения, то обитателите на пуеблото сигурно разполагаха с достатъчно плодове и зеленчуци, за да преживяват, а и вода се намираше предостатъчно. Насред котловината блестеше повърхността на неголям водоем, а както разбрахме по-късно, в средата на приземния етаж имаше малък воден басейн с кръгла форма, който вероятно се подхранваше от подземен извор.
Но нас ни интересуваха преди всичко хората. Пред тесния вход се бяха разположили известен брой индианци, които, въоръжени с пушки, имаха задачата да го отбраняват. Предводителят им беше седнал над тях на първата платформа на пуеблото, и то в компанията на Джонатан Мелтън и на еврейката. Мелтън също държеше в ръката си пушка.
— Виждате ли, сеньори, че е така, както ви казах? — обади се индианката. — Воините при входа очакват вас. А другите воини са залегнали в засада навън край реката, за да ви погнат после навътре в теснината.
— Къде е бащата на младия бледолик, който седи ей там долу?
— Навън при засадата. Той предвожда тамошните хора, а пък сина му е предводител тук. Уверени са, че ще ви заловят. След тези думи англичанинът попита:
— Сега какво ще правим? Няма ли да скочим долу и да спипаме младия Джонатан?
— Долу ли? Може би, но без да скачаме. Я хвърли един поглед на пуеблото! Колко ли е разстоянието от нас до най-горната платформа?
— Мисля, че е поне дванайсет метра.
— Като нищо има толкова.
— Да не би да искаш да направиш толкова дълга стълба? — усмихнато попита той.
— Ако ще се шегуваш, то гледай поне шегите ти да са духовити!
— Хмм, да, работата е сериозна. Непременно трябва да проникнем в пуеблото и понеже е невъзможно да минем през онзи тесен вход, ще ни се наложи да се спуснем оттук.
— Не бих казал, че е напълно невъзможно. Вече обясних на индианката по какъв начин бихме могли да влезем със сила. Ала насилието предполага открито нападение и ако дори ни се удаде да влезем в котловината здрави и читави, то от платформите на пуеблото индианците биха могли най-спокойно да ни очистят. Не, все пак вярвам, че е възможно тихомълком да се промъкнем вътре, но само през нощта. За целта ще трябва безшумно да обезвредим неприятелските постове, като най-вероятно ще се наложи да ги пронижем с ножовете си, а точно това искам да избегна. И така, не ни остава нищо друго освен да се спуснем отгоре.
— Навярно с помощта на ласата ни, а?
— Да.
— Слушай, това е опасно, защото тези ласа не сме ги правили ние, ами са купени. А да се спускаш от такава височина на купени ремъци е нещо повече от рисковано. Кажи-речи можеш да си сигурен, че ще се скъсат.
— Ще издържат, защото са напоени с лой, а после са били и опушени.
— Въпреки това не ми се иска да им поверявам живота си. А мина ли ти през ума, че при тази дължина на ремъка ласата непременно ще се залюлеят насам-натам?
— Да. Ще разсея съмненията ти, като се спусна пръв. Щом стигна долу, ще опъна ласата толкова здраво, че да можете да се спуснете по тях, без да се люлеете.
— Well! Опитай, и ако сполучиш, с удоволствие ще те последвам. Но преди това попитай тази скуоу дали…
— Не, не! — прекъснах го аз. — Жената не бива да знае, че имаме намерение да се спуснем оттук. Наистина, вярвам й, че иска да е честна към нас, но във всички случаи ще е по-добре, ако не й казваме нищо. Дори и да е твърдо решена да не ни издава, все пак не е изключено да се раздрънка пред мъжа си или пък пред някой от другите юми.
— Тогава постъпихме добре, че досега разговаряхме на немски. Къде ли отиде апачът?
Междувременно Винету беше изчезнал в храстите от дясната ни страна. Подозирах какви намерения имаше и затова отговорих:
— Убеден съм, че ще отиде да залегне точно над пуеблото, да хвърли един поглед надолу и да обмисли как най-добре ще можем да се спуснем.
Не се бях излъгал. Разбрах го, когато не след дълго Винету се върна и каза: