— Нима е речено, че трябва да вървим нагоре по брега? — попитах го аз. — Може да има и друг път. Не го ли намерим тук, ще го потърсим другаде.
— Аха! Значи искаш да излезеш в гръб на червенокожите, така ли?
— Да. Те не очакват, че ще се появим от противоположната посока; спускайки се надолу по потока. Така че вероятно ще ги изненадаме и обезвредим.
— Но в такъв случай ще трябва да преминем от другата страна на реката, да прехвърлим и каньона, и скалите.
— Всичко съм обмислил най-подробно. Елате сега да се спуснем по дефилето! Вече познаваме терена им и ми се струва, че ще постигнем целта си.
И така, изминахме краткото разстояние обратно до дефилето и започнахме да слизаме по него. При реката забелязахме, че дирите на юмите се разделят. Половината от индианците бяха продължили да яздят нагоре, а другите бяха прехвърлили реката и отсреща се бяха изкачили по брега на потока. Ние щяхме да видим всичко това дори и да не бяхме осведомени от жената. Неразбираемо си оставаше за мен как двамата Мелтън можеха да ни мислят за слепи. Следите щяха да направят впечатление на всеки човек, да не говорим за един Винету!
Прехвърлихме реката, но не тръгнахме покрай потока, защото по-нагоре ни очакваха юмите, а закрачихме надолу по течението на Флухо бланко, докато стигнахме до подходящо място, за да се изкатерим по брега. Най-сетне се озовахме на платото отвъд реката и продължихме по него косо наляво по посока към дълбоко врязалото се корито на потока. Скоро намерихме удобно място, за да се спуснем долу.
Юмите очакваха да се появим отдолу, изкачвайки се покрай потока, но ние вече бяхме над тях. Започнахме да се промъкваме надолу към позицията им. Тук станахме двойно по-предпазливи. Изглежда, Емъри все още не беше съвсем наясно какви са намеренията ни с Винету. Когато се спряхме на място с добро прикритие, той ме попита:
— Чарли, нима беше необходимо да бием този път?
— Да. Юмите ни очакват. Не се ли появим, ще тръгнат да ни търсят. Тогава ще открият следите ни, които водят към пуеблото, и дори и да не ни нападнат, то ще отгатнат намеренията ни. Можем да очакваме, че ще ни посрещнат както подобава, ако тази вечер се спуснем с ласата в котловината.
— Хмм, може и така да е, но ние бихме могли да се скрием на някое друго място, където да изчакаме вечерта.
— Няма да имаме никаква полза, Емъри! Трябва да ги заблудим, да ги накараме да повярват, че се каним да стигнем до пуеблото през теснината. И помисли си само как хубавичко ще ги изиграем после! Те ще напрягат зрение и слух, насочили цялото си внимание надолу по потока, сигурни, че ще се изкачим нагоре по реката, или, ако открием втората диря, че ще поемем нагоре по брега на потока. И в двата случая сме право в ръцете им. Но ето че сега се намираме над тях и се приближаваме оттам, откъдето не ни очакват.
— И какво печелим? Ти не искаш да причиняваме никакво зло на индианците! Е да, ако беше разрешил да ги изтрепем, тогава щеше да има смисъл да се катерим нагоре-надолу в тази жега и да пълзим наоколо, излагайки живота си на опасност. Но щом не бива да им се случва нищо лошо, тогава можем само да ги изплашим, а после да ги оставим спокойно да си отидат.
— Тях да, но не и един друг човек, а именно стария Мелтън. Него ще заловим, стига само да е възможно. После за вечерта ще ни остане да спипаме сина му. Е, сега доволен ли си?
— Щом е така, да. Не ми казахте, че целта ни е залавянето на стария Мелтън.
— Защото се разбираше от само себе си. А сега напред, иначе онези типове ще вземат да станат нетърпеливи и като нищо могат да напуснат скривалището си.
Продължихме да се промъкваме нататък, като вече пълзяхме по земята. Всеки миг можеше да ни донесе среща с търсените от нас хора.
— У ф! — изведнъж чух апача да възкликва с нескрито учудване. Той беше няколко крачки пред нас, току-що беше станал от земята, стоеше до един гъст храст и сочеше с ръка към разкрилото се пред него свободно място. Притичахме дотам и бяхме обзети от същото разочарование. Тревата на полянката беше изпотъпкана. Там се бяха крили юмите, ала не се виждаше нито един от тях.
— Отишли са си! — обади се Винету.
— Да, ако обаче не е някаква хитрост — предупредих аз. — Възможно е да са забелязали идването ни и да са се оттеглили, за да ни посрещнат с куршумите си.
— Ще видим — каза апачът. — Нека моите братя почакат малко тук! Той се върна известно разстояние назад, после прескочи потока и по отсрещната му страна отново започна да се спуска надолу. Там растяха толкова начесто гъсти храсталаци, че ако юмите все още бяха нейде пред нас, нямаше да могат да го забележат. По отвъдния бряг на потока той премина пред погледите ни безшумно като змия и изчезна за около десетина минути. След това се върна. Вървеше изправен, което бе сигурен признак, че не беше видял нито един неприятел.