— Отишли са си! — подвикна ни още отдалече. — Прехвърлили са реката. У спях да различа и проследя дирите им, докато накрая изчезнаха във водата!
— Неприятно! — ядоса се Емъри. — Сигурно са се изкачили при пуеблото, изгубили търпение. Значи от залавянето на стария Мелтън няма да излезе нищо.
— Ако е само това, ще е най-малкото зло — подхвърлих аз.
— Само това ли? Че какво друго може да стане?
— Те са прехвърлили реката. Ако забележат следите ни, тогава ще…
— Мътните го взели, да! Тогава ще ги проследят. Ще тръгнат надолу, също като нас ще изкатерят брега и ще стигнат до потока. Следователно да останем тук и да ги посрещнем. По-щастлива развръзка човек не би могъл да си представи.
— Аз не се радвам чак толкова като теб. Е, да, ако са забелязали дирята ни, сигурно ще я проследят. Обаче остава въпросът по какъв начин! Ако тръгнат назад, откъдето дойдохме, непременно ще открият Фогел и конете ни.
— Това е най-лошият късмет, който можем да извадим!
— Нещо повече от лош късмет! Трябва незабавно да продължим, за да разберем накъде са се отправили.
Втурнахме се надолу към потока, а после и по брега на реката. Бързо прегазихме плитката вода и по земята, там където дерето излизаше на реката, забелязахме много повече следи, отколкото преди. Разгледах ги, ала не ми стана ясно. И Емъри нямаше голям успех. Винету също само поклати глава и най-сетне каза:
— Може би юмите са се върнали в пуеблото. Нека моите братя бързо ме последват да отидем при нашите коне!
Затичахме се нагоре по дерето. За наш ужас, по тревата разбрахме, че юмите са били там. Бяха открили дирите ни и ги бяха проследили, но за съжаление не напред, накъдето се бяхме отправили, а назад, откъдето бяхме дошли. Без повече да се спираме, хукнахме към гъсталака — там бяхме оставили Фогел с конете. Не можехме и да мислим повече за предпазливост, понеже ставаше въпрос за нашия спътник и за нашите животни. С пушки в ръка се носехме напред, пробивайки си път през храсталаците като подгонен дивеч. Бяхме готови мигновено да стреляме.
Ето че най-сетне пристигнахме… но конете ни заедно с Фогел бяха изчезнали. Земята не беше изровена, нито тревата изпотъпкана. Нямаше следи от борба. Нашият цигулар беше изненадан и пленен по всички правила на изкуството. Оттук, описвайки дъга, отпечатъците водеха обратно към дерето. Ние, големите умници, бяхме претърпели унизително поражение. Емъри ни се сепна:
— Сега ми стоите тук като истукани и се зяпате един друг! И къде е старият Мелтън, когото искахте да заловите?
— Моят брат Емъри не е ли правил досега грешки? — попита го Винету със свойствения си спокоен тон.
— Колкото искаш, колкото искаш! — отвърна англичанинът с комична искреност. — Но ние трябва да освободим Фогел! Хайде, елате, хайде!
Той се затича, но когато видя, че го следваме съвсем бавно, спря и ни извика:
— Побързайте де, побързайте! Нямаме време за губене!
— И накъде ще вървим? Към пуеблото ли? — попитах го аз.
— Към… а-а, значи смяташ, че са го завлекли там ли? Тогава наистина няма да стане тъй бързо, както си мислех.
— Естествено не можем посред бял ден да отидем там и да атакуваме онази крепост. Само ще си счупим главите.
— Но какво ще правим до настъпването на нощта?
— Ще чакаме. Друго не ни остава.
— Тогава елате! Да отидем пак до скалите над пуеблото, откъдето ще се спуснем по ласата тази вечер. Оттам ще можем да видим какво ще правят с конете ни и с Фогел.
— Да, и ако юмите решат да ни потърсят, ще намерят й тези дири, бързо-ще ни проследят и ще осуетят нашата спасителна акция. После не само че няма да заловим двамата Мелтън, ами ще трябва да отпишем и Фогел.
— Но къде ще прекараме останалото време?
— Ще ви покажа — обади се Винету. — Нека моите братя ме последват!
Той закрачи начело към въпросното дере и там седна зад храстите на земята. После ни попита:
— Моите братя имат ли нещо против да останем тук?
— Да, аз имам! — навъсено отвърна Емъри. — Та тук ще седим точно под носовете на неприятелите си!
— Тъкмо това е единствено правилното — обясних му аз, — защото юмите сигурно пак ще се промъкнат насам веднага след като отведат Фогел в пуеблото.
— Да не са луди да дойдат!