— Поне Мелтън ще изпрати един или няколко разузнавачи, за да разберат къде се намираме и какво кроим.
— И ако тези типове наистина се появят? Какво ще правим тогава?
— Ще ги изпратим обратно в пуеблото да занесат много поздрави на двамата Мелтън. Така онези негодници вече ще знаят, че сме тук и много ще внимават да не причинят зло на нашия спътник.
— Хмм. Нямам нищо против. Клетникът се намира в извънредно голяма опасност.
— Съвсем не е в чак толкова опасно положение. Докато сме наблизо, няма от какво да се страхува.
— Ами! Не забравяй наследството!
— Е? Продължавай!
— Ако им спомене за него, ще го пречукат на място.
— Едва ли ще излезе толкова глупав да им говори за наследството.
— Защо не? Напротив, мисля че в яда си като нищо ще го направи.
— Сигурно ще го каже — потвърди Винету. — И тъкмо заради това Винету седна тук.
Този път не можах да отгатна какво искаше да каже апачът. Когато го погледнах въпросително, той продължи:
— Моят брат Шарли вярва ли, че двамата Мелтън се страхуват от нас?
— Да.
— Дали си мислят, че тук ще могат да ни заловят и убият?
— Не. Напротив, убеден съм, те знаят много добре, че вероятно скоро ще дойде техният край.
— Да, няма да им позволим да ни нападнат и убият. Те успяха да заловят Фогел, но с нас няма да им провърви. Открихме свърталището им. Опитат ли се да избягат, ние винаги ще сме по петите им и няма да ги оставим на спокойствие, докато не ги заловим. Те го знаят. Ето че сега неочаквано Фогел им пада в ръцете, открито ги обвинява в извършените от тях престъпления и им казва, че истинският наследник е той. Какво ще направят те?
— Незабавно ще го убият! — отвърна Емъри напълно убедено.
— Моят брат Шарли също ли мисли така?
— Не — отговорих аз, понеже вече разбрах какво бе имал предвид Винету. — Убийството само би влошило положението им, защото след това убийците не могат да разчитат на никаква милост от наша страна.
— Моят брат е прав, защото ако те не убият Фогел, а го използват като заложник, все пак е възможно да се спасят.
— Значи моят брат Винету смята, че ако останем да седим тук, скоро ще дойде някой техен парламентьор, така ли?
— Да.
— Моят брат е най-прозорливият от трима ни. Той никога не се лъже и вече съм убеден, че предположението му ще излезе вярно.
— Много се съмнявам — намусено промърмори Емъри. — А дори и да се окаже вярно, нима ще започнете преговори с тези хора?
— Да. Първата ни грижа трябва да е да не допуснем младият човек да пострада, а ние можем да постигнем това единствено ако се престорим, че приемаме предложенията на противниковата страна. Днес проявихме непредпазливост, но в цялото нещастие има едно голямо щастие, което ме кара по-спокойно да посрещна бедата.
— И кое е това щастие?
— Че взехме с нас ласата си. Ако ги бяхме оставили при конете, сега нямаше да знам как изобщо да освободим Фогел…
Винету ме прекъсна, като ми направи знак да мълча. Той беше легнал така, че можеше да вижда на известно разстояние надолу по дерето. Забелязах как очите му искряха. После долових стъпки. Някой предпазливо се приближаваше като човек, който се колебае. Скрихме се още по-навътре в храстите. Ето че се появи… един индианец. Огледа се наляво и надясно и щом наоколо не видя жива душа, той окончателно излезе от дерето и започна да разучава следите в тревата. Когато се обърна с гръб към нас, Винету се надигна, приближи се безшумно зад него и попита:
— Какво търси моят червенокож брат в тревата?
Юмът се стресна, светкавично се обърна и от уплаха изпусна пушката си. С крак Винету побърза да я ритне надалеч.
— Загубил ли е нещо моят брат?
По израза на мургавото лице на юма забелязах, че той светкавично взе някакво решение, втурнах се напред и с три скока застанах пред входа на дерето. В следващия миг той стори същото. Връхлетя право в ръцете ми и аз здраво го хванах. Индианецът направи опит да се изтръгне, но след като не успя, се умири и позволи на Винету да вземе и останалите му оръжия. И когато го отведох настрана от дерето и му заповядах да легне на земята, той безропотно се подчини. Винету се настани така, че иззад храстите да може да наблюдава дерето, и после се обърна към пленника:
— Знае ли моят брат кои сме ние?
Индианецът кимна.
— Нека каже имената ни!
— Винету и Поразяващата ръка. Другият бледолик не го познавам.
— Този бял мъж е прочут ловец. Моят брат правилно назова имената ни. Къде ги е чул, или може би самият той се е запознал вече някъде с нас?
— Да, виждал съм ви в Сонора при Асиенда дел Аройо и в Алмаден алто.