— Щом моят брат си спомня какво се е случило там, той сигурно знае също, че не сме врагове на юмите, защото сключихме с тях мир. Защо юмите застават срещу нас?
Индианецът не отговори.
— Тогава ние победихме няколкостотин юми, а сега сте толкова малобройни. Мислите ли, че този път ще имате по-голям късмет?
— Ние живеем в пуебло, където не може да проникне нито един враг.
— Моят брат се лъже. Скалата на Алмаден алто е много по-трудна за изкачване от вашето пуебло. Въпреки това влязохме в онази крепост и дори измъкнахме оттам собственика й като пленник. Алмаден алто беше охранявана от много воини на юмите, но въпреки всичко моят брат Шетърхенд я завладя съвсем сам. Колко лесно ще проникнем във вашето пуебло! Можете всички да бдите, но ние пак ще се промъкнем незабелязано през каньона и тесния вход. А успеем ли, вие сте загубени! Затова ви съветвам по-добре да не допускате да се стига чак дотам.
Тези думи свалиха камък от сърцето на индианеца. Той беше пленник. Можехме да го убием. Но сега побърза да отговори:
— Защо вождът на апачите дава един съвет, който не може да бъде последван?
— Не можете да го последвате ли? Защо? — попита Винету, макар да разбра много добре какво имаше предвид юмът.
— Защото хората, за които се отнася този съвет, нямат възможност да го чуят.
— Ние ще те изпратим да отидеш при тях.
Тогава лицето на индианеца просветна още повече.
— В такъв случай ме пусни да вървя! Ще кажа на моите братя какъв съвет си ми дал.
— Почакай малко! Откога червенокожи воини не се срамуват да бъдат роби на една бяла скуоу?
— Ние не сме нейни роби.
— Такива сте. Заради нея дори започвате вражда с трима прочути воини, като добре знаете, че стига само да пожелаят, те могат да ви унищожат. Заради тази жена вземате под закрилата си хора, които са разбойници и убийци и даже не са от никое племе на червенокожите мъже. Би трябвало човек да ви презира.
В очите на юма пробляснаха гневни искри. Но той успя да се овладее.
— Бялата беше скуоу на нашия вожд и само заради това все още й служим.
— Че кой ли червенокож воин е служил някога на скуоу на своя вожд, и то след неговата смърт? Нека моят брат каже на другарите си какво мисли Винету за тях, ако продължават да закрилят бялата жена и двамата й приятели. Пленили сте един млад бледолик, който е наш приятел. Откраднали сте конете ни. Снощи ни нападнахте, за да ни избиете. Всичко това предизвиква отмъщението ни и то неизбежно ще ви сполети, ако не се съгласите да изкупите вината си по начин, който ще ви предложа.
— Какво иска Винету от нас?
— Нашите коне, младия мъж, за когото току-що споменах, както и двамата бели, живеещи при онази скуоу в пуеблото.
— И какво ни предлага Винету в замяна?
— Всичко! Живота!
По цялото поведение на юма си личеше големият респект, който той имаше от Винету, но въпреки това по тънките му устни се появи лека подигравателна усмивка.
— И какво ще стане, ако нашите воини не се съгласят с твоите условия?
— Съвсем скоро ще разберете. А сега можеш да си вървиш. Ние ще останем на това място, докато слънцето слезе на десет педи от западния хоризонт. Не ни ли отговорите дотогава, между нас ще решава томахокът. В тъмнината ще се промъкнем нагоре по потока и ще застреляме всеки, който ни се изпречи на пътя. После ще влезем в пуеблото ви и ще си вземем всичко, което отказвате да ни дадете.
— Винету е велик воин, но юмите не са мишки, които страхливо бягат от дупките си веднага щом чуят да се приближава някакъв неприятел.
— Вие изобщо няма да го чуете. Преди да се усетите, той ще е вече сред вас. Нека моят брат сега си върви. Колкото по-скоро получим отговор, толкова по-добре е за юмите.
Индианецът стана и с вдигната глава изчезна в дерето. Неговата гордост не му позволяваше да прояви пред нас радостта си, че така лесно отърва своята кожа. След като си отиде, Емъри попита:
— Винету мисли ли, че само от страх юмите ще ни предадат тримата мъже, както и конете?
— Не — отговори апачът. — Но Винету знае много добре какво ще стане сега. Воинът на юмите ще се върне и ще каже на Мелтън какво поръчение съм му дал. В никакъв случаи няма да получим поисканото от нас, ала ще ни предложат нещо друго.
— Какво?
— Пленника и конете ни. Освен това ще обещаят на младия бледолик част от наследството, като в замяна ще поискат от нас да си отидем и никога повече да не предприемаме каквото и да било срещу двамата Мелтън. Няма да ни се наложи да чакаме дълго, докато дойде парламентьорката.
— Парламентьорка ли? — учудено попита Емъри.