— Да. Двамата Мелтън няма да се осмелят лично да дойдат, а пък онова, което имат да ни казват, не могат да го доверят на никой от индианците. Остава едно-единствено лице, което да изпратят, и то е бялата скуоу. Освен това се надяват, че с красивото си лице тя ще успее да ни прилъже.
Имах голям респект от проницателността на апача. Колко често съм бил смайван от непогрешимостта на неговите преценки и предположения? Но в този случай бях на мнение, че прекали с твърдението си. Разбира се, не изразих гласно несъгласието си.
Навярно чакахме повече от час. Тогава видяхме да се задава един индианец. Беше човекът, с когото бяхме разговаряли преди малко.
— Е, Винету, да не би това да е бялата скуоу? — обади се Емъри.
— Още не — отговори апачът с напълно безразличен тон. Юмът се приближи с бавни крачки, седна при нас, сякаш това бе нещо съвсем естествено и като че за него не съществуваше ни най-малка опасност. После зачака някой от нас да го заговори. Винету бе твърде горд, за да го стори. Аз също нямах намерение пръв да взема думата. Но изглежда, Емъри имаше такова желание, понеже го измъчваше любопитство. С един поглед го помолих да мълчи. По този начин юмът се видя принуден да заговори пръв. И така, най-сетне той ни попита:
— Моите братя навярно не са си и мислили, че ще се върна толкова бързо, а?
— Ние изобщо не сме мислили повече за теб — отвърна Винету. — Дали ще дойдеш или не, това е важно за вас, а на нас може да ни е безразлично.
— Предадох твоето известие на двамата мъже, които живеят при бялата скуоу.
— А защо не и на другите воини на юмите? — изплъзна се от устата на англичанина.
— Казах го и на тях. Всички го чуха. Бащата на онзи, дето стана мъж на бялата скуоу, ме изпрати да ви донеса отговора им.
— И какъв е той?
— Бялата скуоу ще дойде при вас, за да разговаряте.
По лицето на Винету се плъзна сдържана усмивка. А англичанинът гневно избухна:
— Бялата скуоу ли? Да не мислиш, че имаме обичаи да преговаряме с фусти?
— Мъжът, който ме изпрати, смята, че с удоволствие ще говорите с нея.
— Ами защо не се появи самият той?
— Защото няма време.
— Тогава нека изпрати сина си!
— И той няма да дойде. Те смятат, че няма да ги пуснете да се върнат.
— Като нищо! Имаме предостатъчно основателни причини.
В яда си Емъри изтърси всичко това с много гневен тон, но Винету каза:
— Щом някой дойде при нас като парламентьор, ние никога няма да го задържим, когато поиска да си отиде, пък който и да е той. Вождът на апачите не е свикнал да преговаря с жени. Но за да разберат воините на юмите, че имаме желание да се отнесем възможно по-дружелюбно с тях, аз давам разрешение на жената да дойде. И така отиди в пуеблото и й го съобщи!
Юмът се отдалечи и ние с напрегнато любопитство зачакахме появяването на Юдит, която след всичко случило се имаше нахалството да иска да преговаря с нас.
Сигурно онези в пуеблото са били убедени, че ще дадем съгласието си, защото не бяхме чакали кой знае колко дълго, когато еврейката се показа вече долу в дерето. Тя беше повела със себе си една млада индианка, която носеше лек плетен стол от камъш.
Юдит се беше издокарала много грижливо. За да скрие до голо остриганата си глава, тя си беше сложила кърпа, увита във формата на тюрбан. Тя ни кимна, направи знак на индианката да постави стола срещу нас, седна на него и като се засмя, каза:
— Сеньори, радвам се да ви видя здрави и читави. Очевидно тази продължителна езда ви се е отразила добре. Всички ми изглеждате бодри и в добро настроение. Дано това се отрази благоприятно върху нашите преговори.
Ние нито станахме на крака, нито я поздравихме. Отговорих й със студен и недружелюбен израз на лицето:
— Стига празни приказки! Да се захващаме с работата, заради която сме се събрали! Сега живеете заедно с тъй наречения Смол Хънтър и неговия баща в пуеблото, нали?
— Да.
— В Ню Орлиънс все още не знаехте, че този човек му е баща. Кога го узнахте?
— Тук, след като бащата пристигна.
— Тогава навярно вече ви е известно и истинското име на вашия годеник?
Тя пак се изсмя.
— Казаха ми, че няма защо да се срамувам от вас, нито пък защо да се страхувам. Вие не сте опасен за нас и затова, без да се боя, мога да ви призная, че знам истинското име на годеника си.
— Той се казва Джонатан Мелтън, а баща му — Томас Мелтън, нали?
— Съвършено вярно.
— Ами чичо му?
— Хари Мелтън.
— Знаете ли къде се намира в момента?
— Навярно вие го знаете по-добре от всеки друг! Та нали сте го убил!
— Кой ви го каза?