— Няма да вървя!
— Тогава ще ви принудя! Не ми се сърдете, прелестна сеньора, ако вашата лебедова шия влезе в съприкосновение със силните ми пръсти.
Хванах я отзад за врата. Тогава тя се свлече на земята, седна и с упорит тон каза:
— И да ме убиете, няма да се помръдна оттук!
— И самата вие не си вярвате! Ще тръгнете, ще тръгнете! Хайде, ставайте!
— Хванах я за едната ръка над лакета и така я стиснах, че тя извика от болка и бързо скочи на крака. После продължи да върви напред. Винету и Емъри ме следваха по петите. Апачът държеше готовата си за стрелба карабина от дясната ми страна, а пък англичанинът беше насочил своята пушка напред покрай лявата ми ръка. Така те можеха да стрелят, а всеки от противниците ни, който се опиташе да ни изпрати някой куршум, щеше да улучи Юдит.
Не ми беше приятно, че бях принуден да действам по такъв начин, защото колкото и ниско да бе паднала в морално отношение, все пак тя беше жена. Но тук ставаше въпрос не само за освобождаването на Фогел, но и за успеха на целия ни план. Не можех да си позволя да бъда спрян от някакви си кавалерски чувства.
Каньонът се стесняваше все повече и повече. Скоро зърнахме няколко индианци, залегнали в засада зад един храст, издигащ се до скалите. Младата индианка със стола беше избързала напред и ги беше осведомила как стоят нещата. Те ни позволиха да се приближим толкова, че аз измъкнах револвера си и побутвайки еврейката да върви напред, дадох няколко изстрела, за да ги изплаша. Тогава те избягаха. Така продължихме да ги прогонваме от едно място на друго все по-назад, докато най-сетне един по един те изчезнаха встрани, и то в онази теснина между скалите, която водеше от каньона на Флухо бланко към котловината на пуеблото.
Ние също застанахме до теснината. Това беше мястото, където според сметките на двамата Мелтън трябваше да стане опасно за нас. Затова казах на Юдит:
— Тук трябваше да бъдем хванати натясно. Половината от юмите щяха да ни очакват в тесния пролом, а другата половина, които бяха залегнали в засада долу край потока, имаше задачата да нахлуе в теснината подир нас. Виждате, че никак не е лесно за онези, които ни се изпречат на пътя, докато за нас никак не е трудно да отидем до всяко място, където пожелаем.
— Вие сте истински сатана! — изсъска тя.
— Няма да ви противореча, сеньора. — Дори ще ви призная, че ще ми достави истинско удоволствие да изпратя по един куршум на всеки, който се опита да напусне пуеблото и да мине през тази теснина между скалите. Сега всичките ви хора са се сврели в котловината. Обградени са. Ние ще седнем пред входа и няма да пуснем никого. Вярно, че сме само трима, обаче разполагаме общо с над шейсет изстрела, без да е необходимо да зареждаме. Кажете го на вашите хора! Кажете им също и че за тях няма да има никаква милост и снизхождение, ако на пленника му се случи нещо лошо! А сега си вървете! Нямаме повече нужда от вас. Но понеже утре по обед ни уредихте среща, по уреченото време ще седим пак тук. «Големият герой» ви казва довиждане!
Пуснах ръката й и тя изчезна в теснината. Ние насядахме пред входа, държейки в ръка пушките си, готови за стрелба. Вече не беше кой знае колко светло в дълбокия каньон. Денят си отиваше.
— Чарли, знаменит си — прошепна ми Емъри. — Кой би повярвал, че е възможно посред бял ден да стигнем дотук здрави и читави! Пуеблото е наше. Вече спечелихме играта.
— Все още не сме я спечелили. Мисля, че двамата Мелтън ще избягат.
— По дяволите! Тогава пак ще се наложи да хукнем подир тях и да ги преследваме кой знае колко надалеч!
— Същото си помислих и аз. Тъй че бе близо до ума да им пресечем пътя за бягство. Съществува само този единствен път, който сме заели. Те знаят, че сме тук и че ще стреляме по всеки, който се осмели да навлезе в теснината. Няма накъде да мърдат.
— Но ние не можем вечно да киснем тук. Трябва да влезем в котловината.
— Естествено! Веднага щом се смрачи, ще се измъкнем оттук. За съжаление нямам коне, така че ни се налага да извървим пеша дългия път нагоре до ръба на котловината.
— Но тогава изходът тук ще остане свободен.
— Да, но те не го знаят. Мислят си, че ще останем тук и няма да посмеят да си покажат носа навън.
— Но нали когато се спуснем отгоре, те ще ни видят и тогава ще се втурнат насам, за да избягат през теснината.
— Няма как да им попречим.
— О, има! Един от нас трябва да остане тук.
— Хмм! Можем да го направим. Какво ще каже моят брат Винету?
— Нашият брат Емъри е прав — отвърна апачът. — Нека той остане тук. Със своята двуцевка и двата си револвера може да отблъсне всички, които се опитат да излязат от котловината.