— Уф, уф! — разнесоха се гласовете на слисаните индианци.
— Видяхте ли колко непогрешими са куршумите ни? — подвикнах им аз. — Със същата непогрешимост ще улучим и вашите сърца или глави, ако не направите каквото поискаме!
— Какво иска от нас моят бял брат? — попита юмът.
— Много малко. Ние не дойдохме тук като врагове. От вас не искаме нищо друго освен двамата бледолики, които са се скрили тук.
— Защо желаете да ги заловите?
— Защото са извършили няколко големи престъпления, заради които трябва да бъдат наказани.
— Не можем да го позволим, понеже им обещахме да не ги предаваме в ръцете ви.
— Аз не настоявам червенокожите воини да нарушат едно вече дадено обещание. Какво друго сте им обещали?
— Нищо.
— Тогава ви уверявам, че няма да нарушите дадената дума, защото сами ще ги заловим. Или може би сте се задължили и да ги защитавате, в случай че успеем тайно да се вмъкнем тук?
— Такъв случай не е споменаван просто защото изобщо не смятахме, че е възможен и ако ти… уф, уф, уф!
Той прекъсна думите си с това възклицание, изразяващо изненада, понеже в същия миг се случи нещо, което наистина можеше да изплаши юмите. Емъри, като чул моя изстрел, се втурнал в теснината и в момента излизаше от нея. С един дързък скок над горящия огън той се озова сред самите индианци, които се вцепениха от внезапното появяване на смелия англичанин. Той ни видя горе на платформата и като размаха пушката си, извика:
— Чарли! Да поубия ли малко от тези типове?
— Не, не е необходимо, защото ще се разберем с добро. Но се качи при нас!
Той направи каквото му казах, а червенокожите изобщо не му попречиха. Дързостта му съвсем ги беше смаяла. След като се изкачи на платформата, първият му въпрос беше:
— Къде са се скрили двамата Мелтън? Знаете ли?
— Да. Но почакай, първо ще трябва да се споразумея с индианците. Отново се обърнах към юмите:
— Моите червенокожи братя видяха, че не се страхуваме от тях и че по-скоро те са в ръцете ни, отколкото ние в техните. Също така вече знаят, че ние искаме от тях само двамата бледолики. Ще ни оставят ли спокойно да си отидем заедно с пленниците?
— Значи нищо друго не искаш от нас? — попита ме същият индианец.
— И конете. Нищо друго!
— Може би ще поискаш и бялата скуоу, която живее тук, а?
— Не.
— Тя беше скуоу на нашия вожд и ние сме длъжни да я закриляме.
— Нямаме намерение да я вземаме с нас.
— И ще оставите непокътнато всичко, което й принадлежи?
— Да. Няма да се докоснем до нищо, което е нейна законна собственост.
— Тогава сме готови да сключим мир с вас. Къде ще изпушим лулата на помирението?
— Тук горе при нас.
— Всички ли трябва да се качим?
— Не. Достатъчно е да дойдеш само ти, защото ти се изказа от името на твоите братя и ще действаш и заради тях. Донеси си калюмета!
Той се изкачи при нас и свали от врата си своята стара мърлява лула. Тютюн имаше в една торбичка, пъхната в пояса му. Насядахме и калюметът обиколи всички в кръг. Въпреки че се стараехме да съкратим доколкото е възможно тържествената церемония, можехме да вярваме, че юмите ще съблюдават споразумението. Това бе потвърдено и от техния представител, който най-накрая се изправи и тържествено заяви:
— Между вас и нас е сключен мир. Вие сте само трима воини, а ние сме толкова многобройни и въпреки това паднахме в ръцете ви, защото нямаме такава омагьосана пушка като Поразяващата ръка. Моите братя действително ли ще удържат на думата си и нищо няма да ни вземат?
— Да — отговорих аз. — Никога не сме нарушавали дадената от нас дума.
— Тогава ще ви докажем, че и нашите намерения са честни. Воините ни ще донесат и ще оставят тук при вас всичките си пушки и ножове. Така ще сте сигурни, че наистина спазваме мира.
— Нека моят червенокож брат даде тази заповед. Освен това желаем да поддържате огъня до настъпването на деня и никой от вас да не се отдалечава от него. Съгласен ли си?
— Да.
— И накрая да ни кажеш къде са конете ни!
— Те пасат отсреща между дърветата, където е тъмно.
— Изпразнихте ли кобурите на седлата?
— Да.
— Кой взе предметите, намиращи се в тях?
— Двамата бледолики, които искате да плените.
— Заедно с конете ни заловихте и един млад бледолик. Къде е той сега?
— Младият бледолик е затворен тук в пуеблото.
— Къде?
— Не ни казаха. Видяхме само, че го накараха да се изкачи по две стълби нагоре.