Тогава тя се усмихна и отговори:
— Всъщност не би трябвало да ви казвам каквото и да било, понеже не дойдохте при мен открито, но тъй като се разкайвате, ще изпълня желанието ви. Значи познавате Хънтър?
— По-добре, отколкото ми е приятно.
— По-добре… отколкото… ви е приятно? Значи истина е, което ми каза полицаят… че Хънтър е измамник и дори убиец?
— Така е.
— Боже помози! И един такъв злодей е живял при мен! Това е ужасно! Ако го знаех, нямаше да имам и минута покой.
— Значи полицаят ви е обяснил за какво става въпрос?
— Да. Хънтър се казва всъщност Мелтън, убил е истинския Хънтър и после се е представил тук за убития, за да се докопа до голямото му състояние. Истина ли е?
— Горе-долу е така. Не знам дали детективът е постъпил правилно, като ви е казал всичко това, но понеже вече го знаете, мога открито да разговарям с вас по този въпрос. Самият аз донесох тук вестта за злодеянията на Мелтън. Той е голям негодник. Наследството, което е присвоил чрез убийство и измама, се пада на едно бедно и много свястно немско семейство от Сан Франсиско, изпаднало сега в много тежко положение. Може би ще можете с нещо да помогнете на тези хора да си възвърнат правата над наследството.
— С каква радост бих го направила — стига само да можех! Какво искате от мен?
— Някакво обяснение или сведение, което да ми даде възможност да открия къде се намира Мелтън в момента..
— Същото искаше преди малко и полицаят.
— Дадохте ли му някакви сведения?
— Този човек се държа толкова надменно и арогантно, че научи по-малко, отколкото знам. Нищо не му казах, а и не можех да му дам желаните сведения, защото самата аз се намирам в неведение.
— С кого общуваше Хънтър?
— Адвокатът Мърфи идва няколко пъти при него, а понякога излизаше и самият той. Не знам къде ходеше, но ми се струва, че посещаваше същия този господин.
— И никой друг ли не е идвал?
— Веднъж дойде и един друг човек. Навярно беше писар при адвоката. Между него и слугата на Хънтър имаше смайваща прилика.
— Нима Хънтър имаше слуга?
— Само докато живееше в Ню Орлиънс. Нае го едва тук и го освободи точно преди да отпътува.
— Хмм! Що за човек беше този слуга? Можете ли да ми го опишете малко по-подробно?
Тя изпълни желанието ми, а така аз стигнах до убеждението, че тъй нареченият слуга не беше никой друг освен Томас Мелтън.
— А чухте ли за какво си говореха вашият наемател и слугата му — продължих да я разпитвам.
— Онова, което дочувах, бяха все най-обикновени неща. Но двамата много често си шушукаха. Сигурно си имаха някакви тайни, които не биваше да научи никой друг.
— С какво се занимаваше Смол Хънтър? Даже и да е излизал понякога, му е оставало твърде много свободно време. Не го ли е използвал по някакъв начин?
— Не. По цели часове седеше до прозореца.
— Но на мен ми казаха, че се занимавал с някакви научни трудове. Вярно ли е?
— Не е. Захващаше се с книгите само когато дойдеше адвокатът.
— Аха, тъй си и мислех! Всъщност какво мнение си бяхте съставили за този човек? Сигурно ви е направило впечатление, че с нищо не се е занимавал.
— Смятах го за болнав и депресиран човек. Но мнението ми се промени после, когато забелязахме, че се качва горе при дамата, която живее под наем над нас.
— Самотна дама ли?
— Да. Тя има около себе си само две прислужнички, които ми приличат на индианки.
— Млада ли е?
— Млада и хубава.
— Как се казва?
— Силвърхил.
— Това е английско име.
— Да. Но ми се струва, че едва ли нейните родители и роднини са янки или англичани. Понякога я чуваме да разговаря с прислужниците си — винаги на испански.
— Хмм! Значи вашият наемател се е отбивал при тази дама, а?
— Започна да я посещава чак след първата седмица. Тъй като дълго време прекарва при прозореца, тя му е направила впечатление, като е влизала и излизала. Той ме разпита за нея, а после я посети, след което вече често ходеше при нея.
— Адвокатът Мърфи знаеше ли това?
— Не ми се вярва.
— Има ли и нещо друго, което бихте могли да ми кажете за мнимия Хънтър?
— Май че не. Поне в момента нищо не си спомням. Но ако пак ме посетите, с удоволствие ще ви кажа дали ми е хрумнало нещо ново.
— Вероятно ще се отзова на любезната ви покана. Знаете ли що за човек е онази дама, дето живее над вас?
— За нея знам много малко. Богата е. Моята готвачка е разговаряла няколко пъти с индианките. Тази жена страстно играе хазарт и при това винаги има късмет. Тя кани у дома си различни господа, които също са запалени комарджии. Това е всичко. Впрочем предполагам, че е вдовица. Веднъж едната индианка е подхвърлила подобна забележка. Изглежда, мъжът й е имал някакво по-необикновено обществено положение, което го поставя над простолюдието.