За почитателите, да, е и? А какво да кажем за Джебраил?
Това лице. В реалния живот смалено до истинските си размери, поставено сред обикновени смъртни, то стоеше разбулено и странно незвездно. Тези бавно провесващи се клепачи понякога му придаваха изтощен вид. Съществуваше и нещо грубо около носа му, устата беше твърде месеста, за да е силна, меката част на ушите беше като хлебен плод. Най-нечестивото лице, най-чувственото. В което по-късно беше възможно да бъдат открити следите от скорошното му почти смъртоносно заболяване. Но въпреки нечестивостта и омаломощението, това беше лице, сложно примесено със святост, съвършенство, милосърдие: все божествени работи. Това е всичко без оглед на вкусовете. Във всеки случай ще се съгласите, че за подобен актьор (може би за всеки актьор, дори и за Чамча, но може би най-вече за него) да има муха в главата си за аватара25, подобно на преобразявалия се не веднъж Вишну, в никакъв случай не беше много изненадващо. Прераждането: това също е божествена работа.
Или, но тогава отново… не винаги. Има и мирски прераждания. Джебраил Фаришта беше роден като Исмаил Наджмудин в Пуна, британска Пуна, по време на изтощителния край на Британската империя, много преди Пуна на Раджниш26 и т. н. (Пуна, Вадодара, Мумбай; днес дори и градовете могат да приемат псевдоними.) Исмаил от детството си бе запленен от саможертвата на Ибрахим27 и от Наджмудин, звезда на вярата; той се отказа от доста известно име, когато прие ангелското.
След това, когато самолетът „Бостан“ се оказа в хватката на въздушните пирати и пасажерите, страхувайки се за своето бъдеще, се връщаха в миналото си, Джебраил довери на Саладин Чамча, че изборът му на псевдоним е бил неговият начин да окаже почит към паметта на мъртвата си майка, „моето маменце, Спуно, защото кой друг освен нея започна цялата тази ангелска работа, бях нейният личен ангел, наричаше ме фаришта, защото явно бях твърде сладък, да го вземат дяволите, вярваш или не, бях добър колкото проклетото злато.“
Пуна не можа да го задържи; още в ранно детство беше отведен в града на кучките, първото му преселване; баща му си намери работа сред вдъхновителите на бъдещите товарни вело-рикши, носачите на обеди или бомбайските дабавала. И Исмаил, фариштата, на тринадесет пое по стъпките на баща си.
Джебраил, пленник на борда на А 1–420, потъна в прости-ми рапсодии, фиксирайки Чамча с блестящото си око, обяснявайки тайните на системата от кодове на бързоходците, черна свастика, червен кръг, жълта черта, точка, прекарвайки пред вътрешния си поглед цялата смяна от дома до писалището в канцеларията, тази невероятна система, чрез която две хиляди дабавала доставяха всеки ден повече от сто хиляди съдини с храна и в някой лош ден, Спуно, може би петнадесет попадаха на погрешно място, ние бяхме неграмотни, повечето от нас, но знаците бяха нашият таен език.
„Бостан“ кръжеше над Лондон, въоръжените терористи патрулираха по пътеките и светлините в пасажерските кабини бяха загасени, но енергията на Джебраил осветяваше мрака. По зацапания филмов екран, на който в по-ранната фаза на пътуването неизбежното забавление с Уолтър Метоу печално се спъна в ефирната вездесъщност на Голди Хоун, се движеха сенки, прожектирани от носталгията на заложниците, и най-ясно очертаната между тях беше този източен юноша, Исмаил Наджмудин, маминият ангел с гандийско кепе, разнасящ тичешком тифини28 из града. Младият дабавала мълчаливо се носеше сред призрачната тълпа, защото беше свикнал с подобни условия, помисли Спуно, представи си тридесет-четиридесет тифини на дълъг дървен поднос на главата ти и когато градският влак спре, имаш може би една минута да се наблъскаш вътре или да слезеш и след това тичането из улиците, с всичка сила, яр, с камионите автобусите мотопедите велосипедите и какво ли не, едно-две, едно-две, обеди, обед, дабасите29 трябва да пристигнат и в мусон, течащ надолу по железопътните релси, когато влакът се развали, или до кръста във вода на някоя наводнена улица, а имаше и банди, Салад баба, истински организирани банди от крадци на дабас, това е гладен град, бейби, какво да ти разправям, но ние можехме да се справим с тях, ние бяхме навсякъде, знаехме всичко, кои крадци можеха да избягат от нашите очи и уши, никога не ходехме при никаква полиция, сами се грижехме за себе си.
Вечер баща и син се завръщаха изтощени в своята барака край самолетната писта в Сантакруз и когато майката на Исмаил го виждаше да се приближава, осветен от зелено-червено-жълтото на заминаващите самолети, тя казваше, че само като го зърне, всичките й мечти стават действителност, което беше първият признак, че има нещо странно в Джебраил, защото още от началото той изглежда можеше да изпълнява най-тайните желания на хората, без да има представа как го прави. Неговият баща, Наджмудин старши, сякаш никога нямаше нищо против, че жена му имаше очи само за сина си, че краката на момчето всяка вечер бяха разтривани, докато на бащата оставаха непомилвани. Синът е благословия и една благословия изисква благодарността на благословените.