Аз не съм аз, мислеше си той, докато едно усещане за плахо трепкане започна в околността на сърцето му. Но какво означава това, както и да е, добави той с горчивина. В края на краищата les acteurs ne sont pas des gens42, както великият актьор Фредерик обясни в Les Enfants du Paradis. Маска под маска, докато не се появи изведнъж безкръвният череп.
Появи се сигналът за затягане на коланите, гласът на капитана предупреди за въздушна буря, те падаха и изскачаха от въздушни ями. Пустинята под тях се накланяше и гастарбайтерът, който се качи на самолета в Катар, се вкопчи в гигантския си транзистор и започна да повръща. Чамча забеляза, че човекът не си беше сложил колана, и се стегна, връщайки гласа си до неговия най-високомерен английски.
— Вижте, защо не… — посочи той, но мъжът, на който му беше лошо, между напъните за повръщане в хартиената торбичка, която Саладин му подаде точно навреме, поклати глава, вдигна рамене и отговори:
— За какво, сахиб? Ако Аллах желае да умра, аз ще умра. Ако не желае, няма да умра. За какво ми е тогава този колан?
Проклета да си, Индия, тихичко изруга Саладин, отпускайки се обратно в седалката си. По дяволите с теб, аз отдавна се измъкнах от лапите ти, няма да ме пипнеш отново, не можеш да ме завлечеш назад.
Имало едно време — и беше, и не беше така, както се разказва в старите приказки, случи се и никога не се беше случвало — може би тогава или може би не, едно десетгодишно момче от Скендъл Пойнт в Бомбай намери един портфейл, лежащ на улицата пред дома му. Той се прибираше вкъщи от училище, току-що слязъл от училищния автобус, в който беше задължен да седи смачкан в лепкавата пот на момчета по шорти и да бъде оглушавай от техния шум и защото дори през онези дни той беше човек, който се отвращаваше от веселост, блъскане и миризма на чужди хора, чувстваше леко гадене от дългото друсане до дома. Обаче когато видя черния кожен сгъваем портфейл да лежи пред краката му, гаденето изчезна, той възбудено се наведе и сграбчи — отвори — и откри за негова наслада, че е пълен с пари, и не само с рупии, но с истински пари, обменяеми на черни пазари и международни борси — лири! Лири стерлинги от самия Лондон в легендарната страна Вилает отвъд черната вода и много далече. Смаян от дебелата пачка чужда валута, момчето вдигна очи, за да се увери, че не е било наблюдавано, и за миг му се стори, че от небесата е спусната дъга за него, дъга, подобна на ангелски дъх, на отговор на молитва, свършваща точно на мястото, където стоеше. Пръстите му трепереха, докато се пъхаха в портфейла към баснословното съкровище.
— Дай го.
В по-напреднала възраст му се струваше, че баща му го е шпионирал през детството му, и въпреки че Ченгиз Чамчау-ала беше едър мъж, дори гигант, да не споменаваме неговото богатство и обществено положение, той все още притежаваше лека походка и беше склонен да се промъква зад сина си и да разваля всичко каквото прави, смъквайки през нощта завивката на младия Салахудин, за да открие позорния пенис в стискащата го зачервена ръка. И можеше да подуши пари от сто и една мили дори през смрадта на химикали и торове, която винаги го заобикаляше, защото беше най-големият производител в страната на селскостопански спрейове, течности и изкуствени торове. Ченгиз Чамчауала, филантроп, жива легенда, пътеводна светлина на националистическото движение, скокна от входа на дома си, за да издърпа един издут портфейл от ръката на сразения си син.
— Тц, тц — посъветва го той, прибирайки в джоба си лирите стерлинги, — не бива да вдигаш неща от улицата. Тя е мръсна, а парите така и така са по-мръсни.
На една лавица в облицования му с тиково дърво кабинет до десеттомния превод на „Арабски нощи“ от Ричард Бъртън, които бавно бяха поглъщани от плесен и книжни червеи благодарение на дълбоко залегналия предразсъдък срещу книги, който накара Ченгиз да притежава хиляди от вредните неща, за да ги унижи, оставяйки ги да гният непрочетени, там стоеше една вълшебна лампа, една лъсната до блясък медна и месингова аватара на Аладиновия съд за духове: една лампа, молеща да бъде потъркана. Но Ченгиз нито я търкаше, нито позволяваше да бъде потъркана например от неговия син. „Един ден — уверяваше той момчето — ще бъде лично твоя. Тогава търкай, търкай колкото желаеш, и ще видиш онова, което няма да дойде при теб. Но точно сега е моя.“ Обещанието за вълшебната лампа зарази Салахудин с идеята, че един ден неговите неприятности ще свършат, най-съкровените му желания ще бъдат задоволени и всичко, което трябва да направи, е да изтърпи; но след това се случи произшествието с портфейла, когато вълшебството на една дъга работеше за него, не за баща му, а за него, и Ченгиз Чамчауала открадна гърнето със злато. След това синът се убеди, че ако не се махне, баща му ще задуши всичките му надежди, и от този момент той отчаяно искаше да замине, да избяга, да постави океани между едрия мъж и себе си.