— Никой не споменава миналото му на сексуално насилие. Джъмпи вдигна рамене.
— Някои от жените, които той е нападал, са в тази зала. Например Мишал е ей там, виж, там в ъгъла до сцената. Но тук не е мястото или времето за това. Може да се каже, че бичата агресивност на Симба е семеен проблем. А това, което имаме тук, е проблем с Човека.
При други обстоятелства Саладин щеше да каже доста в отговор на подобно изявление. Той щеше да възрази, първо, че насилническото минало на човек не може толкова лесно да бъде пренебрегвано, когато е обвинен в убийство. — Също така не харесваше използването на подобни американски термини като „Човека“274 в съвсем различните британски обстоятелства, където не е имало робство; звучеше като опит да се вземе назаем блясъкът на други по-опасни битки, същото чувстваше и към решението на организаторите да запълват промеждутъците между речите с песни като „Ние ще победим“ и дори, о, Боже мой, „Нкози Секелел и Африка“275. Сякаш всички каузи са еднакви, всички истории взаимозаменяеми. — Но той не каза нито едно от тези неща, защото главата му беше започнала да се върти и сетивата да му изневеряват, тъй като за пръв път в неговия живот му беше отправено вцепеняващо предупреждение за неговата смърт.
Ханиф Джонсън завършваше речта си. Както е написал д-р Симба, новотата ще навлезе в това общество чрез колективни, не самостоятелни действия. Той цитираше нещо, което Чамча разпозна като един от най-популярните лозунги на Камю. Преминаването от думи към морални действия, казваше Ханиф, има свое име: да станеш човек. И сега една доста млада британска азиатка с малко по-топчест нос и мръснишки блусарски глас заизстрелва песента на Боб Дилън „Съжалявам бедния имигрант“. Това беше друга фалшива и вносна нотка: всъщност песента изглеждаше твърде враждебна към имигрантите, въпреки че имаше редове, хващащи за сърцето, за имигрантските мечти, разбиващи се като стъкло, как е задължен да „строи града си с кръв“. Джъмпи със стихоплетските си опити да формулира наново стария расистки образ за реките от кръв щеше да оцени това. — Саладин преживяваше всички тези неща, но като от голямо разстояние. Какво се случи? Това: когато Джъмпи Джоши посочи присъствието на Мишал в къщата за срещи на „Приятелите“, Саладин Чамча, гледайки към нея, видя един буен огън да гори в центъра на челото й и в същия миг почувства ударите и ледената сянка на чифт гигантски крила. Той изживя странен вид замъгляване, свързан с виждането на нещата като двойни, сякаш гледаше в два свята едновременно; единият беше ярко осветената пушенето-забранено зала за събрания, но другото беше свят на призраци, в който Азраил, ангелът унищожител, връхлиташе към него и челото на едно момиче можеше да гори със зловещи пламъци. — Тя е смърт за мен, ето какво означава това, помисли Чамча в единия от двата свята, докато в другия си каза да не бъде глупав; помещението беше пълно с хора, носещи тези безсмислени племенни значки, които после станаха толкова популярни, неоново зелени ореоли, дяволски рога, оцветени с флуоресцентна боя; Мишал вероятно носеше някое боклучаво украшение от космическата ера. Но другото му аз отново взе връх, тя е забранена за теб, каза то, не всички възможности са отворени за нас. Светът е краен; нашите надежди се изливат през неговия ръб. При което сърцето му се включи в действието, бумдум думбум бумбумдум бабадум.
Сега беше навън с Джъмпи, който се безпокоеше за него, дори Памела показа загриженост.
— Аз съм тази, дето мъти — каза тя с грубичък остатък от( привързаност. — Какво ти е, та припадаш?
Джъмпи настоя:
— Най-до бре е да дойдеш с мен в моя час; просто си седи спокойно и след това ще те заведа вкъщи.
Но Памела поиска да знае дали няма нужда от лекар. Не, не, ще отида с Джъмпи, ще се оправя. Просто беше твърде топло вътре. Нямаше въздух. Дрехите ми са много топли. Глупава работа. Няма значение.
До къщата на „Приятелите“ имаше филмотечно кино и той се беше облегнал на киноафиш. Филмът бе „Мефисто“, историята на един актьор, прелъстен да сътрудничи с нацизма. На афиша актьорът — игран от германската звезда Клаус Мария Брандауер — беше облечен като Мефистофел, бяло лице, тяло, наметнато с черен плащ, ръце, вдигнати нагоре. Редове от Фауст стояха над главата му:
275
„Бог да благослови Африка“ — химн на ксоса, чийто първи стих е написан от Енох Сонтонга през 1897.