В последната дневна светлина пътят заобикаляше едно разклонение от безлесни, покрити с пирен хълмове. Много отдавна в друга страна, в друг сумрак, Чамча беше заобикалял друго подобно разклонение и се беше изправил пред гледката на останките на Персеполис. Обаче сега отиваше към останките от една човешка развалина; не да се възхищава и може би дори (защото решението да се върши зло никога не е окончателно взето до самия момент на постъпката; винаги има последна възможност да се откажеш) не, за да разруши. Да издълбае името си в плътта на Джебраил: Саладин беше тук.
— Защо оставаш с него? — попита той Али и за негова изненада тя се изчерви. — Защо не си спестиш страданието?
— Аз всъщност изобщо не те познавам — започна тя, след това направи пауза и взе решение. — Не се гордея с отговора, но е истината — каза тя. — Сексът. Заедно сме невероятни, съвършени, нищо такова не съм знаела досега. Любовници мечта. Той сякаш: познава… Познава мен. — Тя замлъкна; нощта скриваше лицето й. Горчивината на Чамча наново се надигна. Всички около него бяха любовници мечта; той безсънен, можеше само да гледа. Стисна ядно зъби и по погрешка малко от езика си.
Джебраил и Али се бяха сврели в Дъриздир, село толкова малко, че нямаше пъб, и живееха в една одържавена Свободна църква286 — покръстена — мнимият религиозен термин прозвуча странно на Чамча — от един архитект, приятел на Али, който беше натрупал богатство от метаморфозата на святото в мирско. Мястото изненада Саладин със своята мрачност, въпреки всичките си бели стени, приглушени осветителни тела и мъхнати вълнени мокети. В градината имаше надгробни паметници. Като убежище за човек, страдащ от параноични халюцинации, че е главният архангел на Бог, помисли Чамча, то нямаше да бъде на първо място в неговия избор. Църквата беше разположена малко настрани от около дузината останали каменни и покрити с керемиди къщи, които образуваха общината: усамотена дори сред тази самота. Джебраил стоеше на вратата, сянка на фона на осветения коридор, когато колата спря.
— Ти пристигна — извика той. — Яр, много добре. Добре дошъл в проклетия затвор.
Лекарствата правеха Джебраил непохватен. Докато тримата седяха около кухненската маса от смолист бор под подвижната дребно буржоазна лампа, включена на „слабо“, той два пъти обърна кафето си (очевидно не къркаше; Али, наливайки две щедри дози скоч, правеше компания на Чамча) и ругаейки, се запрепъва към кухнята за хартиени кърпи, за да избърше бъркотията.
— Когато ми писне да съм така, аз просто изключвам, без да й казвам — призна той. — И тогава започват да се случват лайняните неща. Кълна ти се, Спуно, не мога да понеса шибаната идея, че това никога няма да спре, че единственият избор са лекарствата или бръмбарите в главата. Просто не мога да го понеса. Кълна ти се, яр, ако си мислех, че е така. тогава, бас287, не знам. Аз не знам.
— Затвори си устата — меко каза Али. Но той изкрещя:
— Спуно, аз дори я ударих, знаеш ли това? По дяволите! Един ден си помислих, че е някакъв вид ракша демон288 и просто я погнах. Знаеш ли колко голяма е силата на лудостта?
— За мое щастие посещавах тези — хлъц, ъъъ — курсове по самозащита. — Али се ухили. — Той преувеличава, за да не се изложи. Всъщност той беше този, който си тресна главата в пода.
— Точно тука — овенски потвърди Джебраил. Кухненският под беше направен от големи плочи.
286
Различни църкви и верски общности, развили се след XVI в. от различните реформаторски движения.