— Болезнено — предположи Чамча.
— Дяволски точно — избоботи Джебраил, странно весел сега. — Просна ме най-откровено.
Вътрешността на църквата беше разделена на двуетажна (на жаргона на брокерите на имоти „двоен обем“) приемна — бившият шеф — и една по-обикновена половина с кухня и сервизни помещения долу и спални и бани горе. Неспособен да заспи, по някаква причина в полунощ Чамча се разходи до голямата (и студена: горещата вълна може би продължаваше в южната част на Англия, но тук, където климатът беше есенен и студен, нямаше и следа от нея) всекидневна и тръгна между призрачните гласове на анатемосани проповедници, докато Джебраил и Али правеха шумна любов. Като Памела. Той се опита да мисли за Мишал, за Зини Вакил, но не се получи. Натъпквайки пръсти в ушите си, се бореше срещу звуковите ефекти на съвкуплението на Фаришта и Алилуя Коун.
Още от самото начало тяхното беше високорисково съединение, помисли си той: първо, драматичното изоставяне на кариерата от Джебраил и понасянето му към другата страна на света и сега Алината непреклонна решителност да издържи, да победи тази луда ангелска божественост в него и да възстанови човешкото, което обичаше. За тях няма компромиси: вървяха към разрушение. Докато той като Саладин беше обявил себе си, доволен, че живее под същия покрив с жена си и нейния любовник. Кой беше по-добрият начин? Капитан Ахаб се удави, припомни си той; огнярът Ишмаел беше този, който оцеля.
На сутринта Джебраил поръча изкачване на местния „връх“. Но Али отказа, въпреки че за Чамча беше очевидно, че връщането й в провинцията я беше накарало да свети от радост.
— Проклета плоскокрака мем — наруга я с обич Джебраил. — Хайде, Салад. Ние, проклетите градски измамници, можем да покажем на завоевателката на Евереет как се катери. Какъв тъп живот, обърнат с главата надолу, яр. Ние отиваме да се катерим по планините, докато тя си седи тук и провежда делови разговори по телефона.
Мислите на Саладин се гонеха: сега той разбра странното загазване в „Шепертън“; разбра също, че това усамотено убежище трябва да е временно — че Али, идвайки тук, жертваше собствения си живот и нямаше да може да продължава така безкрайно. Какво да прави? Нещо? Нищо? — Ако трябваше да се отмъсти, кога и как?
— Слагай тези ботуши — изкомандва Джебраил. — Мислиш си, че дъждът ще отложи целия шибан ден?
Не го направи. Когато стигнаха каменната пирамида на върха на избраното от Джебраил изкачване, бяха обвити във фин дъждец.
— Дяволски добра гледка — тежко дишаше Джебраил. — Погледни: ето я там, там долу, облегнала се като важна клечка. — Той посочи надолу към църквата. Чамча, с блъскащо сърце, се чувстваше глупаво. Трябва да започне да се държи като човек с по-сериозен проблем. Къде беше славата в умирането от сърдечна недостатъчност на този нищо и никакъв връх за нищо в дъжда? След това Джебраил извади бинокъла си и започна да изучава внимателно долината. Едва се виждаха някакви движещи се фигури — двама или трима мъже с кучета, малко овце, нищо друго. Джебраил проследяваше мъжете с бинокъла си. — Сега, когато сме сами — внезапно каза той, — мога да ти кажа наистина защо дойдохме в тази проклета празна дупка. Заради нея. Да, да; не се оставяй да бъдеш излъган от постъпката ми! Всичко е заради проклетата й красота. Мъжете, Спуно: преследват я като дяволски мухи. Кълна се! Виждам ги, лигавещи се и посягащи. Това не е честно. Тя е много уединена личност, най-уединената личност на света. Трябва да я пазим от похотта.
Тази реч изненада Саладин. Ти, бедно копеле, помисли той, наистина ще си загубиш главата от объркване, ако я караш така. И веднага по петите на тази мисъл, сякаш по магия, в главата му се появи второ изречение: Не мисли, че ще те пусна без наказание.
По време на пътуването обратно към гара Карлайл Чамча спомена обезлюдяването на провинцията.
— Тук няма работа — каза Али. — Затова е празно. Джебраил казва, че не може да свикне с мисълта, че цялото това пространство сочи бедност: казва, че на него му прилича на лукс след индийските тълпи.
— А твоята работа? — попита Чамча. — Какво ще стане с нея?
Тя му се усмихна, фасадата на ледена девица отдавна бе изчезнала.
— Много мило, че питаш. Продължавам да мисля, че един ден животът ми ще е в центъра, заемайки първо място. Или, добре, въпреки че срещам трудности да използвам първо лице, множествено число: нашият живот. Така звучи по-добре, нали?
— Не го оставяй да те откъсне — посъветва я Саладин. — От Джъмпи, от собствените ти думи, от каквото и да е. — Това беше мигът, от който можеше да се каже, че кампанията му наистина беше започнала; когато той пое по този безусилен, прелъстителен път, който беше само еднопосочен.