Наблюдателят във високите клони изчезна; другият с доволно кимване пое бавно надолу по алеята от сенчести разклонени дървета.
Телефонните обаждания, които сега започнаха, първо в тяхното лондонско жилище и след това на един далечен адрес в Думфриз и Гелъуей за Али и Джебраил, не бяха много чести; но от друга страна не можеха да бъдат определени като редки. Нито имаше твърде много гласове, за да бъдат достоверни; но от друга страна бяха достатъчно. Това не бяха кратки позвънявания като тези на дишащите тежко и други злоупотребяващи с телефонната мрежа, но никога не траеха достатъчно дълго, за да може подслушващата полиция да ги проследи до техния източник. Нито пък цялата неприятна случка трая твърде дълго — нищо и никакви три и половина седмици, след което обаждащите се престанаха завинаги; но също може да бъде споменато, че това продължи точно толкова дълго, колкото трябваше, което ще рече, докато Джебраил Фаришта не беше докаран до това да направи на Али Коун онова, което преди това беше направил на Саладин — а именно Непростимото нещо.
Трябва да се каже, че никой, нито Али, нито Джебраил, нито професионалните подслушвачи на телефони, които те повикаха, някога заподозряха, че обажданията са дело на един-единствен човек; но за Саладин Чамча, някога известен (дори и само в кръговете на определени специалисти) като Човека с хилядата гласа, подобна измама беше проста работа, напълно лишена от усилие или риск. Всичко на всичко трябваше да избере (от хилядата си и един гласа) общо не повече от тридесет и девет.
Когато Али вдигаше, тя чуваше непознати мъже да шептят интимни подробности в ухото й, непознати, които изглежда познаваха и най-уединените места на тялото й, безлики същества, които даваха доказателства, че са научили нейните най-любими предпочитания от безчислените форми на любов; и щом веднъж опитите за проследяване започнаха, унижението й нарасна, защото сега не можеше просто да затвори телефона, а трябваше да стои и да слуша с горещо лице и изстинал гръбнак, правейки опити (които бяха неуспешни) да удължи обажданията.
Джебраил също получи дела си от гласове: великолепни байроновски аристократи, хвалейки се, че са „завоювали Еверест“, подигравателни уличници, мазни най-добри приятелски гласове, смесващи предупреждения и подигравателно съчувствие, една дума за мъдрия, как може да си толкова глупав, още ли не знаеш каква е тя, всичко с панталони, бедни слабоумнико, приеми го от приятел. Но един глас изпъкваше сред останалите, висок задушевен глас на поет, един от първите гласове, които Джебраил чу, всъщност този, който му влезе най-дълбоко под кожата; глас, който говореше само в рими, рецитирайки бездарни стихове с омаловажаваща наивност, дори невинност, която контрастираше толкова силно с мастурбаторската грубост на повечето от другите звънящи, така че Джебраил скоро започна да го смята за най-коварно заплашителния от всички.
Кажи й това, заглъхваше гласът и прекъсваше. Друг ден се връщаше с друга версификация:
Предай й това съобщение също, би ли бил толкова мил. Имаше нещо демонично, реши Джебраил, нещо дълбоко неморално, прикриващо покварата с тези стихчета от поздравителни картички.
А…л…л… Джебраил в отвращението и страха си тресна слушалката; и се разтрепера. След това версификаторът престана да се обажда за известно време; но негов беше гласът, който Джебраил започна да чака, ужасявайки се от повторната му поява, може би приел на някакво ниво, по-дълбоко от подсъзнанието, че това пъклено подобие на детско зло ще бъде онова, което ще го довърши на всяка цена.
Но, o, колко лесно излезе, че е било! Колко удобно злото се разполагаше в тези гъвкави, безкрайно разтегливи гласни струни, тези кукловодски върви! Колко сигурно излизаше по високите кабели на телефонната система, балансирайки като босоног акробат; колко уверено влизаше в духа на жертвата, толкова сигурен във въздействието си, колкото хубав мъж в съвършено ушит костюм! И колко внимателно изчакваше времето си, изпращайки напред всеки глас, освен гласа, който щеше да нанесе coup de grace — защото Саладин също беше разбрал особената сила на бездарните стихове — дълбоки гласове и писукащи гласове, бавни и бързи, тъжни и весели, изпълнени с агресия и плахи. Един по един те капеха в ушите на Джебраил, отслабвайки неговата връзка с реалния свят, издърпвайки го малко по малко в своята измамна мрежа, така че малко по малко тяхната скверна, измислена жена започна да замазва истинската жена, подобно на лепкав зелен слой, и въпреки неговите тържествени заявления за противното, той започна да й се изплъзва; и тогава беше времето за завръщането на малките сатанински строфи, които го направиха луд.